Виктория Айвярд - Алена кралица

– Не мисля, че вече нещо в мен е нормално.

Той отваря уста да каже нещо, но размисля. Няма нищо, което може да изрече, за да ме накара да се почувствам по-добре. Няма абсолютно нищо, което може да направи за мен.

Във вълшебните приказки бедното момиче се усмихва, когато става принцеса. Точно сега не знам дали някога ще се усмихна отново.

Програмата ти е, както следва: 07.30 – Закуска / 08.00 – Протокол/ 11.30 – Обяд/ 13.00 – Уроци / 18.00 – Вечеря. Лукас ще те придружава на всичките. Разписанието не подлежи на обсъждане и промяна. Нейно Кралско Височество Кралица Елара от Династията Мерандус.

Бележката е кратка и ясна, да не споменавам, че е груба. Завива ми се свят при мисълта за пет часа уроци, като си спомням колко ужасно се справях в училище. Със стон хвърлям бележката обратно на нощното шкафче. Тя се приземява в езерце от златиста утринна светлина просто за да ме подразни.

Както и вчера трите камериерки влизат, пърхайки, тихи като шепот. Петнайсет минути по-късно, след като изтърпявам опити да ми навлекат впити кожени чорапогащи, диплеща се рокля и други странни непрактични дрехи, се спираме на най-простото облекло, което успявам да открия в дрешника на чудесата. Еластични, но здрави черни панталони, лилав жакет със сребърни копчета и лъснати сиви ботуши. С изключение на лъскавата коса и силния грим почти приличам отново на себе си.

Лукас чака от другата страна на вратата и потропва с единия си крак по каменния под.

– Изоставаш от разписанието с една минута – казва в мига, щом излизам в коридора.

– Всеки ден ли ще ми бъдеш бавачка, или само докато се ориентирам?

Той тръгва редом с мен и внимателно ме упътва в правилната посока:

– Ти как мислиш?

– Да вдигнем тост за едно дълго и щастливо приятелство, офицер Самос.

– Подобно, милейди.

– Не ме наричай така.

– Както кажете, милейди.

В сравнение със снощното пиршество закуската направо бледнее. „По-малката“ трапезария е просторна, с висок таван и гледка към реката, но дългата маса е подредена само за трима. За мое нещастие другите се оказват Елара и Еванджелин. Вече са преполовили купичките си с плодове, когато аз влизам, влачейки крака. Елара почти не ме поглежда, но острият поглед на Еванджелин е достатъчен и за двете. С отблясъците на слънцето, отскачащи от металната ѝ одежда, прилича на ослепителна звезда.

– Трябва да ядеш бързо – казва кралицата, без да вдига поглед. – Лейди Блонос не търпи закъснения.

Срещу мен Еванджелин се засмива в шепа:

– Още вземаш уроци по Протокол?

– Искаш да кажеш, че ти не вземаш? – Сърцето ми подскача от радост при представата, че няма да ми се налага да търпя учебни часове с нея. – Отлично.

Еванджелин ме поглежда с насмешка, правейки се, че не е чула обидата.

– Само децата вземат уроци по Протокол.

За моя изненада кралицата застава на моя страна:

– Лейди Марийна е израсла при ужасни обстоятелства. Не знае нищо за порядките ни, за очакванията, които трябва да оправдае сега. Със сигурност си наясно с нуждите ѝ, Еванджелин?

Укорът е спокоен, тих и заплашителен. Усмивката на Еванджелин посърва и тя кима, без да смее да погледне кралицата в очите.

– Официалният обяд днес ще бъде на Стъклената тераса с дамите от Изпитанието на кралиците и майките им. Опитай се да не злорадстваш – добавя Елара, въпреки че никога не бих го направила. Еванджелин, от друга страна, се облива в наситено бяло.

– Още са тук? – чувам се да питам. – Дори след като... не бяха избрани?

Елара кимва:

– Нашите гости ще бъдат тук през идните седмици, за да окажат подобаваща почит на принца и годеницата му. Ще си тръгнат чак след Прощалния бал.

Сърцето в гърдите ми започва да пада рязко и да подскача някъде около пръстите на краката ми. Значи още вечери като снощи с напиращата тълпа и хиляда очи. И ще задават въпроси, въпроси, на които ще трябва да отговарям.

– Прекрасно.

– А след бала заминаваме с тях – продължава Елара, завъртайки ножа. – За да се върнем в столицата.

Столицата. Арчън. Знам, че кралското семейство се връща в двореца Уайтфайър в края на всяко лято, а сега аз също отивам. Ще трябва да замина и този свят, който не мога да разбера, ще се превърне в единствената ми реалност. Никога няма да мога да се прибера у дома. Ти знаеше това, казвам си, ти се съгласи на това. Но от този факт изобщо не ме боли по-малко.