Виктория Айвярд - Алена кралица

– Съжалявам – успявам да кажа най-сетне. – Влязох, а вие не бяхте...

– Наблюдавах – казва рязко тя и вече ме мрази. – Стоиш като дърво в буря.

Улавя ме грубо за раменете и ги дърпа назад, заставяйки ме да се изправя.

– Казвам се Бес Блонос и ще се опитам да те направя дама. Един ден ще бъдеш принцеса и не можем да допуснем да се държиш като дивачка, нали?

Дивачка. За един кратък бляскав миг си помислям да се изплюя в лицето на глупавата лейди Блонос. Но какво ще ми коства това? Какво бих постигнала? И само ще докажа, че тя е права. И което е най-лошото, осъзнавам, че имам нужда от нея. Нейното обучение ще ми попречи да се подхлъзна и най-важното: ще ме опази жива.

– Не – отговаря едно глухо подобие на гласа ми. – Не можем да допуснем това.

Точно три часа и половина по-късно Блонос ме освобождава от хватката си и ме поверява отново на грижите на Лукас. Гърбът ме боли от уроците по стойка – как да седя, стоя, вървя и дори как да спя ( по гръб, с ръце отстрани до тялото, винаги неподвижна), но това е нищо в сравнение с умствените упражнения, на които ме подложи. Набиваше в главата ми дворцовите правила, пълнейки ума ми с имена, протоколни изисквания и етикет. В последните няколко часа преминах ускорен курс по абсолютно всичко, което се очаква да знам. Бавно започвам да проумявам йерархията сред Висшите династии, но съм сигурна, че някак ще оплескам нещо. Плъзнахме се само по повърхността на Протокола, но сега мога да отида на глупавия официален обяд на кралицата с поне някаква представа как да се държа.

Стъклената тераса е относително наблизо, само един етаж по-долу и през един коридор, затова не получавам много време да се овладея, преди да се изправя отново пред Елара и Еванджелин. Този път, когато пристъпвам през прага, ме посреща ободряващ свеж въздух. Навън съм за първи път, откакто се превърнах в Марийна, но сега, с вятъра в дробовете ми и слънцето по лицето ми, отново се чувствам повече като Мер. Ако затворя очи, мога да се престоря, че нищо от това изобщо не се е случило. Но то се случи.

Стъклената тераса е толкова натруфена, колкото класната стая на Блонос беше гола, и оправдава името си. Стъклен балдахин, поддържан от прозрачни, изкусно изсечени колони, се простира над нас, пречупвайки слънчевата светлина в милион танцуващи цветове в тон с жените, разхождащи се наоколо. Прекрасно е по един изкуствен начин – като всичко друго в този Сребърен свят.

Преди да успея да си поема дъх, пред мен се появяват две момичета. Усмивките им са фалшиви и студени точно като очите им. Съдейки по цветовете на роклите им (тъмносиньо и червено на едната, наситено черно при другата), принадлежат към Династията Айрал и Династията Хейвън. Коприни и повелители на сенките, спомням си, сещайки се за уроците на Блонос по отношение на способностите.

– Лейди Марийна – изричат в един глас и се покланят сковано. Правя същото, накланяйки глава, както ми показа лейди Блонос.

– Аз съм Соня от Династията Айрал – казва първата, като отмята гордо глава. Движенията ѝ са гъвкави и напомнят за тези на котка. Копринените хора са бързи и тихи, съвършено балансирани и гъвкави.

– А аз съм Илейн от Династията Хейвън – добавя другата с едва шепнещ глас. Докато момичето Айрал е смугло, с кожа с наситен тен и черна коса, Илейн е бледа с лъскави червени къдрици. Танцуващата слънчева светлина очертава съвършен ореол около кожата ѝ, карайки я да изглежда безупречна. Повелителка на сенките, която умее да манипулира светлината. – Искахме да ви поздравим с добре дошла.

Но острите им усмивки и присвити очи изобщо не изглеждат дружелюбни.

– Благодаря ви. Много мило. – Прочиствам гърло, опитвайки се да звуча нормално, и това не убягва на момичетата, които се споглеждат. – И вие ли участвахте в Изпитанието на кралиците? – питам бързо, като се надявам да отвлека вниманието им от ужасните си светски обноски.

Това, изглежда, само ги раздразва. Соня скръства ръце и показва остри нокти с цвета на желязо.

– Да. Очевидно нямахме такъв късмет като теб или Еванджелин.

– Съжалявам... – излиза от устата ми, преди да успея да възпра думата. Марийна не би се извинила. – Искам да кажа, знаете, че нямах намерение да...

– Намеренията ти тепърва ще се видят – измърква Соня, приличаща все повече на котка с всяка изминала секунда. Когато се обръща, щраквайки с пръсти така, че ноктите ѝ се плъзват с режещо движение един по друг, трепвам. – Бабо, ела да се запознаеш с лейди Марийна.