Виктория Айвярд - Алена кралица

– И двамата сте много умни. – Не успявам да се сдържа и изсумтявам презрително. Кал очевидно не знае, че не мога да се справя с тест по математика за четиринайсетгодишни ученици. – Познаваш хората, разбираш ги, виждаш през тях.

– Справих се страхотно с това снощи. Определено през цялото време знаех, че ти си престолонаследникът. – Все още не мога да повярвам, че беше едва снощи. Колко много неща се променят за един ден.

– Разбра, че мястото ми не е там.

Тъгата му е заразителна, залива с болка цялото ми тяло.

– Значи си разменихме местата.

Внезапно дворецът вече не ми се струва толкова прекрасен или толкова великолепен. Твърдият метал и камъкът са прекалено строги, твърде ярки, твърде неестествени, затваряйки ме като в капан. А под всичко това монотонно звучи електрическото бръмчене на камерите. Дори не е звук, а чувство в кожата ми, в костите ми, в кръвта ми. Умът ми се насочва към електричеството като по инстинкт. Спри, казвам си. Спри. Косъмчетата по ръката ми се изправят, когато нещо започва да цвърти под кожата ми – пукаща енергия, която не мога да контролирам. Разбира се, че се връща сега, когато е последното нещо, което искам.

Но чувството отминава така бързо, както се е появило, и електричеството отново се превръща в приглушено жужене, оставя света да се върне към нормалното си състояние.

– Добре ли си?

Кал се взира настойчиво в мен, объркан.

– Съжалявам – успявам да измънкам, клатейки глава. – Просто си мисля.

Той кимва с почти извинително изражение:

– За семейството ти ли?

Думите ме зашеметяват като плесница. Дори не съм се сещала за тях в последните няколко часа и от това ми призлява. Няколко часа с коприна и кралски особи вече са ме променили.

– Изпратих заповед за освобождаване от военна повинност за братята ти и един офицер в къщата ти, за да съобщи на родителите ти къде си – продължава Кал, като си мисли, че това може да ме успокои. – Въпреки това не можем да им кажем всичко.

Мога само да си представя как е минало. О, здравейте. Сега дъщеря ви е Сребърна и ще се омъжи за принц. Няма да я видите никога повече, но ще ви изпратим пари, за да ви помогнем. Честна размяна, не мислите ли?

– Те знаят, че работиш за нас и трябва да живееш тук, но все още мислят, че си прислужница. Поне засега. Когато животът ти стане по-публичен, ще измислим как да се справим с тях.

– Може ли поне да им пиша? – Писмата на Шейд винаги бяха ярка светлинка в мрачните ни дни. Може би моите ще бъдат същото.

Но Кал поклаща глава:

– Съжалявам, това просто не е възможно.

– Защо?

Той ме въвежда в стаята ми, която бързо заискрява и оживява. Лампи, задействащи се от движение, помислям си. Както в коридора, сетивата ми се изострят и всичко, свързано с електричеството, се превръща в изгарящо чувство в ума ми. Незабавно разбирам, че в стаята ми има не по-малко от четири камери, и тази мисъл ме кара да се свия от ужас.

– За твоя защита е. Ако някой прихване писмата, ако разбере за теб...

– Камерите тук вътре за моя защита ли са? – питам, сочейки към стените. Камерите се забиват в кожата ми, наблюдавайки всеки сантиметър от мен. Влудяващо е, а след ден като днешния не знам още колко мога да понеса. – Заключена съм в този кошмарен дворец, заобиколена от стени и стражи и хора, които са готови да ме разкъсат на парченца, а не мога да имам миг покой дори в собствената си стая.

Вместо да ми се озъби в отговор, Кал има вид на смутен. Очите му се оглеждат с пламнал поглед наоколо. Стените са голи, но той сигурно също може да ги усети. Как е възможно някой да не усеща вперените в нас очи?

– Мер, тук вътре няма никакви камери.

Махвам с ръка към него, за да го отпратя. Електрическото жужене още се разбива в кожата ми.

– Не ставай глупав, мога да ги почувствам.

Сега той наистина изглежда напълно объркан:

– Да ги почувстваш ли? Какво искаш да кажеш?

– Аз... – Но думите замират в гърлото ми, когато си давам сметка: той не усеща нищо. Дори не знае какво говоря. Как да му обясня това, ако не знае? Как мога да му кажа, че чувствам енергията във въздуха като пулс, като друга част от мен? Като друго сетиво? Дали изобщо би разбрал?

Дали някой би разбрал?

– Това... не е ли нормално?

Нещо потрепва в очите му, когато се поколебава и се опитва да намери думите, за да ми каже, че съм различна. Дори сред Сребърните аз съм нещо друго.

– Не и доколкото ми е известно – казва накрая.

Дори на мен гласът ми прозвучава слабо и немощно: