Виктория Айвярд - Алена кралица

Малка и незначителна. Тогава защо им трябвам аз? Защо да ме използват, ако Алената гвардия не е нищо за тях? Кралят е лъжец. Но все още не съм сигурна какво се опитва да скрие. Може би силата на Гвардията. Може би мен.

Вероятно и двете.

– Ако този опит за бунт се окаже траен – продължава той, – ще завърши с кръвопролития и разделена нация – нещо, което не мога да понеса. Трябва да запазим баланса. Еванджелин и Марийна ще помогнат да сторим това за доброто на всички ни.

При думите на краля през тълпата преминава шушукане. Някои кимат, други изглеждат ядосани на избора на Изпитанието на кралиците, но никой не облича в думи несъгласието си. Никой не проговаря. Никой не би ги послушал, ако го сторят.

Усмихнат, крал Тиберий свежда глава. Спечелил е и го знае.

– Сила и мощ – повтаря. Девизът отеква от него, докато всички изричат думите.

Те засядат на езика ми: усещам ги чужди и непознати в устата си. Кал се взира надолу към мен, гледайки ме как скандирам заедно с всички останали. В този момент се мразя.

– Сила и мощ.

Изтърпявам празненството: гледам, но не виждам, чувам, но не слушам. Дори храната, повече храна, отколкото съм виждала някога, ми се струва бевкусна. Би трябвало да се тъпча до пръсване, наслаждавайки се на вероятно най-хубавото ядене в живота си, но не мога. Не мога дори да проговоря, когато Мейвън ми шепне насърчително със спокоен и овладян глас.

– Справяш се чудесно – казва, но аз се опитвам да не му обръщам внимание. Подобно на брат си носи същата метална гривна на създателя на пламъци. Това е категорично напомняне точно кой и какъв е Мейвън – могъщ, опасен, възпламенител, Сребърен.

Седнала на маса от кристал, пия искряща златиста течност, докато ми се замайва главата, и се чувствам като предателка. Какво ще вечерят родителите ми тази вечер? Знаят ли изобщо къде съм? Или мама седи на верандата и ме чака да си дойда у дома?

Вместо това съм натикана в стая, пълна с хора, които биха ме убили, ако знаеха истината. И кралските особи, разбира се, също биха ме убили, ако можеха, и вероятно наистина ще ме убият един ден. Те ме преобърнаха изцяло, като замениха Мер с Марийна, една крадла – за корона, памука – за коприна, Червена за Сребърна. Тази сутрин бях прислужница, тази вечер съм принцеса. Още колко неща ще се променят? Какво друго ще загубя?

– Достатъчно – казва Мейвън: гласът му стига плавно до мен през глъчката на празненството. Издърпва от ръката ми красивата ми висока чаша и ми подава вода.

– Онова питие ми харесваше. – Но изгълтвам жадно водата и чувствам как главата ми се прояснява.

Мейвън просто свива рамене:

– По-късно ще ми благодариш.

– Благодаря – тросвам се възможно най-презрително. Не съм забравила как ме гледаше тази сутрин, сякаш бях нещо, залепнало за подметката на обувката му, което трябва да бъде изстъргано и изхвърлено. Но сега погледът му е по-мек, по-спокоен, повече като този на Кал.

– Съжалявам за държанието си по-рано днес, Марийна.

Името ми е Мер.

– Сигурна съм, че съжаляваш – излиза вместо това от устата ми.

– Наистина – казва той, наведен към мен. Седим един до друг заедно с останалите кралски особи на високата маса. – Просто... обикновено по-младите принцове имат право да избират. Една от малкото облаги на това да не съм наследникът – добавя той с ужасно насилена усмивка.

– О! Не знаех – отвръщам, без всъщност да зная какво да кажа. Би трябвало да ми е жал за него, но не мога да се заставя да изпитам каквато и да било жал към един принц.

– Да, но в крайна сметка не се получи. Вината не е твоя.

Той поглежда назад към залата на пиршеството с бродещ поглед. Питам се кое лице търси.

– Тя тук ли е? – прошепвам извинително. – Момичето, което щеше да избереш?

Той се поколебава, после поклаща глава:

– Не, нямах никоя предвид. Но беше хубаво да разполагам с вариант за избор, нали знаеш?

Не, не знам. Аз не разполагам с лукса на избора. Нито сега, нито когато и да било.

– Не като брат ми. Той израсна със съзнанието, че никога няма да има право на глас в живота си. Предполагам, че сега мога да усетя как се чувства.

– Вие и брат ви имате всичко, принц Мейвън – прошепвам с толкова пламенен глас, сякаш изричам молитва. – Живеете в дворец, имате сила, имате власт. Не бихте разпознали лишенията и трудностите дори да ви ритнат в зъбите, а повярвайте ми, те често го правят. Затова ме извинете, ако не изпитвам жал към никого от двама ви.