Виктория Айвярд - Алена кралица

– Кралят и аз разпитахме подробно момичето, опитахме се да разберем откъде се е взело. – „Разпит“ е странен начин да опише бърникането из мозъка ми. – Тя не е Червена, но въпреки това е истинско чудо. Приятели мои, моля посрещнете с „добре завърнала се“ при нас лейди Марийна Титанос, дъщеря на Етан Титанос. Изгубена, а сега вече намерена.

С рязко движение на ръката си тя ми прави знак да се приближа. Подчинявам се.

Слизам по стълбите под гръмки аплодисменти, по-съсредоточена върху усилието да не се спъна. Но краката ми са сигурни, лицето – неподвижно, докато се спускам към стотици лица, които се чудят, зяпат, подозират. Лукас и моите стражи не ме следват: остават на площадката. Отново съм сама пред тези хора и никога не съм се чувствала толкова гола въпреки пластовете коприна и пудра. Отново съм благодарна за всичкия този грим. Той е моят щит между тях и истината за произхода ми. Истина, която дори не разбирам.

Кралицата посочва с жест към едно открито място на първия ред на тълпата и аз си проправям път към него. Момичетата от Изпитанието на кралиците ме наблюдават, питайки се защо съм тук и защо изведнъж се оказвам толкова важна. Но са само любопитни, не разгневени. Гледат ме със съжаление, съчувстват доколкото могат на тъжната ми история. С изключение на Еванджелин Самос. Когато най-накрая стигам до мястото си, тя седи точно до него с очи, кръвнишки вперени в моите. Кожените ѝ дрехи и железни капси вече ги няма: сега носи облекло от преплетени метални халки. От начина, по който се стягат пръстите ѝ, се досещам, че единственото ѝ желание е да обвие ръце около гърлото ми.

– Спасена от участта на родителите си, лейди Марийна била прибрана от фронта и отведена в Червено село на по-малко от десет мили оттук – продължава кралят, подемайки разказа, за да може да опише невероятния обрат в историята ми. – Отгледана от Червени родители, тя работеше като Червена прислужница. И до тази сутрин вярваше, че е една от тях. – Ахването, придружаващо думите му, ме кара да заскърцам със зъби. – Марийна беше нешлифован диамант, работеща в собствения ми дворец, под носа ми – тя, дъщерята на покойния ми приятел. Но вече не. За да изкупя невежеството си и за да се отплатя на баща ѝ и на нейната династия за огромните им заслуги към кралството, бих искал да използвам този момент, за да оповестя съюзяването на Династията Калоре и възкръсналата Династия Титанос.

Ново ахване, този път – от участничките в Изпитанието на кралиците. Мислят си, че ще им отнема Кал. Мислят, че съм тяхна съперница. Вдигам очи към краля, мълчаливо умолявайки го да продължи, преди някое от момичетата да ме убие.

Почти мога да почувствам как студеният метал на Еванджелин се врязва в мен. Тя преплита здраво пръсти, кокалчетата ѝ са побелели, докато се съпротивлява на порива да ме одере жива пред очите на всички. От другата ѝ страна зловещият ѝ баща слага длан върху ръката ѝ, за да я задържи.

Когато Мейвън пристъпва напред, напрежението в стаята спада. Той запелтечва за миг, запъвайки се с думите, на които са го научили, но успява да проговори:

– Лейди Марийна.

Полагам всички усилия да не треперя, изправям се на крака и го поглеждам в лицето.

– В присъствието на моя царствен баща и благородния двор моля за ръката ви като моя съпруга. Обричам се на теб, Марийна Титанос. Приемаш ли?

Сърцето ми блъска в гърдите, докато той говори. Макар че думите му звучат като въпрос, знам, че не мога да избирам какъв да е отговорът ми. Независимо колко много искам да извърна поглед, очите ми остават приковани върху Мейвън. Той ми отправя съвсем лека насърчителна усмивка. Тайно се чудя кое ли момиче щеше да бъде избрано за него.

Кого щях да избера аз? Ако нищо от това не се беше случило, ако господарят на Килорн изобщо не беше загинал, ако ръката на Гиза никога не беше чупена, ако нищо не се променеше. Ако е най-ужасната дума на света.

Задължителна военна повинност. Оцеляване. Зеленооки деца с моите бързи крака и фамилното име на Килорн. Това бъдеще беше почти невъзможно преди; сега е несъществуващо.

– Обричам се на теб, Мейвън Калоре – изричам, забивайки последните пирони в ковчега си. Гласът ми потреперва, но не спирам. – Приемам.

В изреченото се съдържа такава безвъзвратност, то затръшва врата пред остатъка от живота ми. Идва ми да рухна, но някак успявам да седна грациозно обратно на мястото си.

Мейвън се смъква обратно в стола си, благодарен, че не е в светлината на прожекторите. Майка му го потупва насърчително по ръката. Усмихва се меко само за него. Дори Сребърните обичат децата си. Но тя отново става студена, когато Кал се изправя; усмивката ѝ изчезва в миг.