Виктория Айвярд - Алена кралица

– Марийна. – Името дори има погрешен вкус. – Това е името ми, помниш ли?

– Тогава е добре, че Мер е подходящо галено име.

– Не мисля, че нещо в мен е подходящо.

Очите на Кал ме обхождат и кожата ми изгаря под погледа му.

– Как ти се струва Лукас? – казва накрая, като внимателно прави крачка назад.

Пазачът от Династията Самос, първият свестен Сребърен, когото срещнах тук.

– Не е лош, предполагам. – Навярно кралицата ще го отстрани, ако разкрия колко мил беше офицерът към мен.

– Лукас е добър човек. Семейството му го смята за слаб заради добротата му – добавя той, очите му леко потъмняват. Сякаш познава чувството. – Но ще ти служи добре и честно. Ще се погрижа за това.

Колко мило. Дал ми е грижовен тъмничар. Но прехапвам език. Няма да има никаква полза да се зъбя на проявената от него милост.

– Благодаря, Ваше Височество.

Искрата се връща в очите му, а ироничната усмивка – на устните му.

– Знаеш, че името ми е Кал.

– А ти знаеш моето име, нали? – казвам му язвително. – Знаеш от какъв произход съм.

Той едва-едва кимва, сякаш засрамен.

– Трябва да се грижиш за тях. – Близките ми. Лицата им изплуват пред очите ми, вече толкова далечни. – За всички тях, докогато можеш.

– Разбира се, че ще се грижа. – Той пристъпва към мен, скъсява разстоянието помежду ни. – Съжалявам – повтаря. Думите прозвучават отново в главата ми, отекващи от един спомен.

Огнената стена. Задушлив ият дим. Съжалявам. Съжалявам. Съжалявам.

Кал беше онзи, който ме хвана по-рано, който ми попречи да избягам от това ужасно място.

– Съжаляваш, че ми отне единствения шанс за бягство ли?

– Имаш предвид, ако успееше да се промъкнеш покрай Пазителите, служителите на Сигурността, стените, гората, обратно до селото си, за да изчакаш, докато самата кралица те проследи и открие? – отвръща той, приел обвиненията ми с лекота. – Да те спра, беше най-доброто за теб и семейството ти.

– Можех да се измъкна. Не ме познаваш.

– Знам, че кралицата би преобърнала света в търсене на малкото мълниеносно момиче.

– Не ме наричай така. – Прякорът ме жегва повече, отколкото фалшивото име, с което още свиквам. Малко мълниеносно момиче. – Така ме нарича майка ти.

Той се засмива горчиво:

– Тя не ми е майка. Майка е на Мейвън, не моя. – Само като виждам стегнатата му челюст, разбирам, че не трябва да настоявам.

– О – е всичко, което успявам да изрека с тих глас. Той заглъхва бързо, слабо ехо, отекващо в сводестия таван. Изпружвам врат и оглеждам новата си стая за пръв път, откакто влязох. По-изтънчена е от всичко, което съм виждала – мрамор и стъкло, коприна и пера. Светлината се е променила, приела е оранжевия цвят на здрача. Нощта идва. А с нея и остатъкът от живота ми.

– Тази сутрин се събудих като един човек – промърморвам по-скоро на себе си, отколкото на него, – а сега от мен се очаква да бъда някой съвсем друг.

– Можеш да се справиш. – Чувствам как пристъпва към мен, топлината му изпълва стаята по начин, от който усещам по кожата си бодеж като от топлийки. Но не вдигам поглед. Няма да го направя.

– Откъде знаеш?

– Защото трябва. – Той хапе устна, очите му се местят по мен. – Този свят е точно толкова опасен, колкото и красив. Хората, които не са полезни, хора, които допускат грешки, могат да бъдат отстранени. Ти можеш да бъдеш отстранена.

И ще бъда. Някой ден. Но това не е единствената заплаха, пред която съм изправена.

– Значи мигът, в който объркам нещата, може да ми е последният?

Той не казва нищо, но мога да видя отговора в очите му. Да.

Пръстите ми се заиграват със сребристия колан на кръста ми, дърпайки го здраво. Ако това беше сън, щях да се събудя, но не се събуждам. Това се случва наистина.

– Ами аз? Ами – протягам ръце, гледайки дланите си – това?

В отговор Кал се усмихва.

– Мисля, че ще го овладееш.

После вдига собствената си гола ръка. Някакво странно приспособление на китката му, нещо като гривна с два метални края, щрака и изпуска искри. Вместо да изчезнат изведнъж, искрите засияват и избухват в червен пламък, излъчват силна горещина. Той е възпламенител, контролира топлината и огъня, спомням си. Той е принц, и то опасен при това. Но пламъкът изчезва така бързо, както и се е появил, оставяйки само насърчителната усмивка на Кал и бръмченето на камерите, скрити някъде, бдящи над всичко.

Маскираните Пазители в ръба на зрителното ми поле постоянно ми напомнят за новото ми положение. Аз съм почти принцеса, сгодена за втория най-желан ерген в страната. И съм една лъжа. Кал отдавна си е отишъл, остави ме с пазачите ми. Лукас не е толкова лош, но другите са строги и мълчаливи, никога не ме поглеждат в очите. Пазачите и дори Лукас са надзиратели, които да ме държат затворена в собствената ми кожа, червена зад сребърна завеса, която никога не може да бъде отдръпната. Ако падна, ако дори само се подхлъзна, ще умра. А други ще умрат заради провала ми.