Виктория Айвярд - Алена кралица

Спомням си думите на кралицата:

– Е, аз не съжалявам, че не можете да ме убиете.

Кралят се изкисква:

– Не казаха, че имаш бърз ум.

Облекчение нахлува в мен като хладен вятър през дървета. Смъртта не ме чака тук. Не още.

Кралят хвърля на масата тесте листове, всичките изписани. Най-горният лист съдържа обичайните сведения, включващи името ми, датата на раждане, родителите ми и кафявото петънце, което представлява кръвта ми. Там е и снимката ми, онази на личната ми карта. На нея се взирам надолу към себе си с отегчени очи, уморени от чакането за снимка. Как ми се иска да можех да скоча вътре в снимката, в момичето, чиито единствени проблеми бяха задължителната военна повинност и празният стомах.

– Мер Моли Бароу, родена на седемнайсети ноември 302 г. от Новата Ера, дъщеря на Даниел и Рут Бароу – рецитира Тиберий по памет и разголва живота ми. – Нямаш занятие и си определена за вземане в армията на следващия си рожден ден. Посещаваш училище нередовно, резултатите от академичните ти тестове са ниски и имаш списък от нарушения, заради които в повечето градове би се озовала в затвора. Кражба, контрабанда, съпротива при арест, ако трябва да споменем само няколко. Като цяло си бедна, груба, неморална, глупава, изпаднала, злобна, упорита и позор за селото си и за моето кралство.

Нужен ми е един миг да осъзная шока от грубите му думи, но когато успявам, не възразявам. Той е напълно прав.

– И все пак – продължава той и се изправя на крака. От толкова близо забелязвам, че короната му е смъртоносно остра. Върховете ѝ могат да убиват. – Ти си и нещо друго. Нещо, което не мога да проумея. Ти си и Червена, и Сребърна, чудато създание със смъртоносни умения, които не можеш да разбереш. Така че какво да правя с теб?

Мен ли пита?

– Бихте могли да ме пуснете да си вървя. Няма да кажа и дума.

Острият смях на кралицата ме прерязва:

– А Висшите династии? Дали те също ще си мълчат? Дали ще забравят малкото мълниеносно момиче в червена униформа?

Не. Никой няма да забрави.

– Знаеш какъв е съветът ми, Тиберий – добавя кралицата с очи, приковани върху краля. – И той ще реши и двата ни проблема.

Съветът сигурно е лош, лош за мен, защото Кал свива юмрук. Движението привлича погледа ми и аз най-накрая го поглеждам истински. Той остава неподвижен и мълчалив, както съм сигурна, че е обучен, но зад очите му гори огън. За момент среща погледа ми, но аз извръщам очи, преди да мога да го призова и да го помоля да ме спаси.

– Да, Елара – казва кралят, кимайки на съпругата си. – Не можем да те убием, Мер Бароу. – Все още не , увисва неизречено във въздуха. – Затова ще те скрием наблизо, на видно място, където можем да те наблюдаваме, да те пазим и да се опитаме да те проумеем.

Начинът, по който блестят очите му, ме кара да се чувствам като ястие, което всеки момент ще бъде погълнато.

– Татко? – думата се откъсва от устата на Кал, но брат му – по-бледият, по-слаб и строен принц – го сграбчва за ръката и го възпира да продължи протеста си. Успява да го успокои и Кал отново се връща в редицата.

Тиберий продължава, без да обръща внимание на сина си:

– Ти вече не си Мер Бароу, Червена, родом от Подпорите.

– Тогава коя съм? – питам с глас, треперещ от страх, мислейки си за всички ужасни неща, които могат да ми направят.

– Баща ти е бил Етан Титанос, военачалник от Железния легион, убит, когато си била малка. Един войник, мъж от Червените, те взел при себе си и те отгледал в нищета, като никога не ти разкрил кои са истинските ти родители. Израсла си с вярата, че си нищожество, а сега, благодарение на случайността, отново заемаш полагащото ти се място. Ти си Сребърна, дама от изгубена Висша династия, благородница с голяма власт и някой ден принцеса на Норта.

Колкото и да се опитвам, не успявам да сдържа едно изненадано прихване:

– Сребърна... принцеса?

Очите ми ме издават, политайки към Кал. Една принцеса трябва да се омъжи за принц.

– Ще се омъжиш за сина ми Мейвън и ще го сториш без нито една погрешна стъпка.

Кълна се, че чувам как челюстта ми се удря в пода. Ужасен, смущаващ звук се откъсва от устата ми, докато търся какво да кажа, но съм откровено останала без думи. Пред мен по-младият принц изглежда също толкова смутен и пелтечи точно толкова силно, колкото ми идва на мен. Този път е ред на Кал да го обуздае, макар че очите му са приковани върху мен.

Младият принц успява да си върне дар словото:

– Не разбирам – избухва той, отърсвайки се от Кал. Пристъпва с бързи крачки към баща си: – Тя е... защо... – Обикновено бих се обидила, но съм принудена да се съглася със съмненията на принца.