Виктория Айвярд - Алена кралица

– Добре – промърморвам, като с усилие издърпвам нагоре по крака си и последната част от ботуша. Когато той се плъзва намясто, офицерът се обръща. Не чувам подрънкването на ключове, но пък не виждам и ключалка. Не съм сигурна как смята да ме пусне да изляза от килията си без врата.

Но вместо да отвори някаква скрита порта, ръката му се присвива и металните решетки се огъват и се отварят. Разбира се. Тъмничарят сигурно е...

– Магнитрон, да – казва той, като размърдва пръстите на ръката си. – И в случай че се чудиш, момичето, което едва не изпържи, е моя братовчедка.

Почти се задавям със следващата глътка въздух, без да знам как да отговоря.

– Съжалявам. – Прозвучава като въпрос.

– Съжалявай, че не я уцели – отвръща той без помен от шеговитост. – Еванджелин е кучка.

– Фамилна черта? – Устата ми се движи по-бързо от ума ми и аз ахвам, осъзнала какво съм казала току-що.

Офицерът не ме удря заради неуместните думи, макар че има пълно право да го стори. Вместо това лицето му се присвива в едва доловима усмивка.

– Предполагам, че ще разбереш – казва с омекнали черни очи. – Аз съм Лукас Самос. Последвай ме.

Не е нужно да питам, за да знам, че нямам друг избор по въпроса.

Той ме изкарва от килията и ме повежда нагоре по вито стълбище към поне дванайсет офицери от Сигурността. Без нито дума те ме обкръжават в добре отработена формация и ме заставят да тръгна с тях. Лукас остава до мен и марширува в такт с другите. Те държат в ръка пушките си, сякаш готови за битка. Нещо ми подсказва, че мъжете не са тук, за да ме защитават, а за да предпазят всички останали.

Когато стигаме до по-красивите горни нива, стъклените стени са странно черни. Затъмнени, казвам си, докато си спомням какво каза Гиза за Двореца на Слънцето. Диамантеното стъкло може да потъмнява по заповед, за да крие онова, което те не искат да се вижда. Очевидно аз попадам в тази категория.

Стреснато осъзнавам, че прозорците се променят не благодарение на някакъв механизъм, а с помощта на червенокоса жена офицер. Тя маха с ръка към всяка стена, покрай която минаваме, и някаква сила вътре в нея препречва светлината, замъглява стъклото с тънка сянка.

– Тя е повелител на сенките, умее да манипулира светлината – прошепва Лукас, забелязал изненадата ми.

Тук също има камери. По кожата ми полазват тръпки, когато усещам как електрическият им поглед пробягва по костите ми. Обикновено главата би ме заболяла под напора на толкова много електричество, но болката така и не идва. Нещо в щита ме е променило. Или може би той е освободил нещо, разкрил е част от мен, заключена от толкова отдавна. Какво съм аз? , ехти отново в главата ми, по-заплашително отпреди.

Едва когато минаваме през чудовищна двойна врата, електрическото усещане отминава. Очите не могат да ме видят тук. Помещението вътре би могло да побере десет пъти къщата ми заедно с подпорните стълбове и всичко останало. А точно срещу мен с огнен поглед, втренчен изгарящо в моя, е кралят, седнал върху трон от диамантено стъкло, издялан във форма на адски пламъци. Зад него един прозорец, изпълнен с дневна светлина, бързо почернява. Може би за последен път зървам слънцето.

Лукас и другите офицери ме извеждат с отсечени крачки напред, но не остават дълго. Само с един бърз поглед назад Лукас извежда останалите.

Кралят седи пред мен с кралицата, застанала от лявата му страна, а принцовете – от дясната. Отказвам да погледна към Кал, но знам, че той сигурно ме зяпа удивено. Забила съм поглед в новите си ботуши, съсредоточила съм се върху пръстите на краката си, за да не се предам на страха, който превръща тялото ми в олово.

– Нареждам ти да коленичиш – прошепва кралицата с глас, мек като кадифе.

Би трябвало да коленича, но гордостта ми отказва да ми позволи. Дори тук, пред Сребърни, пред краля, коленете ми не се прегъват.

– Няма – казвам и намирам сила да вдигна поглед.

– Харесва ли ти килията, момиче? – казва Тиберий, царственият му глас изпълва стаята. Заплахата в думите му е ясна като бял ден, но аз все още стоя. Той накланя глава и се взира в мен, сякаш съм някакъв чудат експеримент.

– Какво искате от мен? – успявам да изрека с усилие.

Кралицата се навежда до него:

– Казах ти, тя е Червена до мозъка на костите... – Но кралят я отпъжда като муха с едно махване на ръката. Тя нацупва устни и се дръпва назад със здраво сключени ръце. Така ѝ се пада.

– Това, което искам по отношение на теб, е невъзможно – казва троснато Тиберий. Гневният му поглед припламва, сякаш се опитва да ме изгори.