Виктория Айвярд - Алена кралица

Сълзи парят очите ми, но аз ги прогонвам.

– Като например да застана на собствените си два крака? – успявам да процедя. От болка почти не мога да мисля, какво остава пък да се държа любезно, но все пак успявам да удържа една поредица от ругатни. За бога, Мер Бароу, дръж си езика.

– Като например да поразиш нещо с електрически удар – изсъсква тя.

Болката намалява, давайки ми достатъчно сили да се добера до металната пейка. Когато облягам глава на хладната каменна стена, думите ѝ проникват в съзнанието ми. Да поразиш с електричество.

Споменът проблясва през ума ми, връща се на назъбени парчета. Еванджелин, щитът от мълнии, искрите и аз. Не е възможно.

– Ти не си Сребърна. Родителите ти са Червени, ти си Червена и кръвта ти е червена – промърморва кралицата, разхождайки се с дебнеща походка пред решетките на клетката ми. – Ти си истинско чудо, Мер Бароу, невъзможно създание. Нещо, което дори не мога да проумея, а съм ви виждала всичките.

– Това сте били вие? – почти изпищявам и вдигам ръце да обвия отново главата си. – Били сте в ума ми? В спомените ми? В кошмарите ми?

– Ако познаваш страха на някого, значи познаваш самия него. – Тя примигва към мен, сякаш съм някакво глупаво създание. – И трябваше да разбера какво е това нещо, с което си имаме работа.

– Не съм някакво си нещо.

– Тепърва остава да се разбере какво си. Но бъди благодарна за едно, малко мълниеносно момиче – усмихва се подигравателно тя, допряла лице към решетките. Краката ми внезапно се вдървяват, изгубвайки всякаква чувствителност, сякаш съм седяла върху тях с цялата си тежест и са изтръпнали. Сякаш съм парализирана. В гърдите ми се надига паника, когато осъзнавам, че не мога дори да размърдам пръсти. Сигурно така се чувства татко, сломен и безполезен. Някак обаче успявам да се изправя, краката ми се задвижват сами, повеждат ме към решетките. От другата страна кралицата ме наблюдава. Миганията ѝ следват ритъма на стъпките ми.

Тя е внушител и си играе с мен. Вече съм достатъчно близо, тя улавя лицето ми в ръцете си. Изкрещявам, когато болката в главата ми се усилва многократно. Какво ли не бих дала сега за простичката участ на постъпването в армията.

– Ти направи това пред стотици Сребърни – хора, които ще задават въпроси, хора с власт – съска тя в ухото ми, противният ѝ сладникав дъх облива лицето ми. – Това е единствената причина, поради която си още жива.

Ръцете ми се свиват в юмруци и отново призовавам мълнията, но тя не идва. Кралицата знае какво правя и се разсмива весело. Звезди избухват зад очите ми, замъгляват зрението ми, но я чувам как си отива във вихър от шумоляща коприна. Зрението ми се връща точно навреме, за да видя как роклята ѝ изчезва зад един ъгъл, като ме оставя напълно сама в килията. Едва успявам да се добера обратно до пейката, надвивайки поредния пристъп на гадене.

Изтощението ме връхлита на вълни, започва в мускулите и попива в костите ми. Аз съм само едно човешко същество, а от човешките същества не се очаква да се справят с дни като днешния. Стреснато осъзнавам, че китката ми е гола. Червената лента е изчезнала, отнесена. Какво може да означава това? Сълзи парят очите ми, заплашват да се отронят, но няма да се разплача. Поне толкова гордост ми е останала.

Мога да се преборя със сълзите, но не и с въпросите. Нито със съмнението, зараждащо се в сърцето ми.

Какво става с мен?

Какво съм аз?

Когато отварям очи, виждам един офицер от Сигурността да се взира в мен от другата страна на решетките. Сребърните му копчета блестят на приглушената светлина, но са нищо в сравнение с отблясъка, който отскача от плешивата му глава.

– Трябва да съобщите на семейството ми къде съм – избълвам, рязко изправяйки се до седнало положение. Поне им казах, че ги обичам, спомням си, възкресила мислено последните ни моменти.

– Не трябва да правя нищо, освен да те заведа горе – отвръща офицерът, но не много грубо. Той е истински стълб от спокойствие. – Преоблечи се.

Внезапно осъзнавам, че от тялото ми още висят дрипите на полуизгоряла униформа. Офицерът посочва към спретната купчинка дрехи близо до решетките. Обръща се с гръб и ми осигурява някакво подобие на усамотение.

Дрехите са прости, но хубави, по-меки от всичко, което съм носила преди. Бяла риза с дълъг ръкав и черни панталони, и двете – украсени с по една сребърна ивица от всяка страна. Има и обувки: черни лъснати ботуши, които ми стигат до коленете. За моя изненада по дрехите няма дори един червен бод. Но не зная защо. Невежеството ми започва да се превръща в константа.