Виктория Айвярд - Алена кралица

Устата ѝ зяпва шокирано. Сигурна съм, че изглеждам по същия начин, докато се взирам в ръцете си, питайки се какво, да му се не види, ми се случи току-що. Високо горе сто от най-могъщите Сребърни си задават същия въпрос. Вдигам поглед и виждам, че всички надзъртат към мен.

Дори кралят се надвесва над ръба на ложата си с пламтяща корона, очертана като силует на фона на небето. Кал е точно до него и се взира надолу към мен с широко разтворени очи.

– Пазители.

Гласът на краля е остър като бръснач, изпълнен със заплаха. Внезапно червено-оранжевите униформи на Пазителите лумват като пламък от почти всяка ложа. Елитните стражи чакат нова дума, нова заповед.

Добра крадла съм, защото зная кога да бягам. Сега е един от тези моменти.

Преди кралят да успее да каже нещо, аз се стрелвам като мълния покрай зашеметената Еванджелин и се плъзвам напред с краката във все още отворения капак на пода.

– Заловете я! – ехти зад мен, докато се спускам в полумрака на помещението отдолу. В тавана се виждат дупки, пробити от летящите парчета метал на Еванджелин, и все още виждам Спираловидната градина. За мое удивление изглежда, сякаш конструкцията кърви, докато униформени Пазители се спускат от ложите си, до един по моите дири.

Няма време да мисля: всичко, което мога да направя, е да бягам.

Преддверието под арената се свързва с тъмен и пуст коридор. Подобни на кутии черни камери ме наблюдават, докато тичам с пълна скорост, завивам по друг коридор и по още един. Мога да ги почувствам, дебнещи като Пазителите, не толкова далече зад мен. Бягай , звучи отново и отново в главата ми. Бягай, бягай, бягай.

Трябва да намеря врата, прозорец, нещо, което да ми помогне да се ориентирам. Ако успея да изляза навън, може би на пазара, може и да имам шанс. Може би.

Първото стълбище, което откривам, води до дълъг огледален коридор. Но камерите са и там, кацнали в ъглите на таваните като огромни черни насекоми.

Залп от пушечна стрелба избухва над главата ми, принуждавайки ме да се смъкна на пода. Двама Пазители в униформи с цвета на огъня се втурват през едно огледало и се хвърлят към мен. Същите са като онези от Сигурността, казвам си. Просто слисани офицери, които не те познават. Те не знаят какво можеш да правиш.

Аз самата не знам какво мога да правя.

Те очакват да побягна, затова аз правя обратното – нападам и двамата. Пушките им са големи и мощни, но обемисти и тромави. Преди да успеят да ги вдигнат, за да стрелят, да ме прободат с щиковете или и двете, аз се свличам на колене върху гладкия мраморен под, плъзвайки се между двамата гиганти. Единият от тях крещи след мен, гласът му разбива друго огледало и то се пръсва в буря от стъкла. Докато успеят да сменят посоката, аз вече отново съм хукнала.

Когато най-сетне намирам прозорец, това е едновременно благословия и проклятие. Спирам с буксуване пред огромно диамантено стъкло с изглед към обширната гора. Ето я там, точно от другата страна, точно отвъд непробиваема стена.

Хубаво, ръце мои, сега може би е добър момент да си свършите работата. Не се случва нищо, разбира се. Нищо не се случва, когато имам нужда да се случи.

Ярка изгаряща горещина ме сварва неподготвена. Обръщам се и виждам приближаваща стена от червено и оранжево и знам – Пазителите са ме намерили. Но стената е гореща, потрепваща, почти солидна. Огън. И се задава право към мен.

Гласът ми е слаб, немощен, сломен, когато се засмивам на затрудненото си положение. О, страхотно.Обръщам се да побягна, но вместо това се сблъсквам с широка стена от черен плат. Яки ръце се обвиват около мен и ме задържат неподвижно, когато се опитвам да се извия и да се отскубна. Зашемети го, порази го с мълн ия , крещя мислено. Но не се случва нищо. Чудото няма да ме спаси отново.

Горещината се усилва, заплашва да смаже дробовете ми и да изкара въздуха от тях. Днес оцелях след мълния; не искам да си насилвам късмета с огън.

Но димът е това, което ще ме убие. Гъст и черен и прекалено силен, задушава ме. Пред очите ми се завъртат кръгове, а клепачите ми натежават. Чувам стъпки, крясъци, рев на бушуващ огън, докато светът притъмнява.

– Съжалявам – изрича гласът на Кал. Помислям си, че сънувам.

На верандата съм и гледам как мама се сбогува с брат ми Брий. Плаче, докато го прегръща силно и приглажда прясно подстриганата му коса. Шейд и Трами чакат да я подхванат, ако ѝ се подкосят краката. Знам, че и на тях им се иска да заплачат, като гледат как най-големият им брат тръгва, но заради мама се въздържат. До мен татко не казва нищо, само се взира в легионера. Дори в бронята си от стоманени плочки и непроницаем плат войникът изглежда дребен редом с брат ми. Брий може жив да го изяде, но не го прави. Не прави абсолютно нищо, когато легионерът го сграбчва за ръката, издърпвайки го от нас. Следва го сянка, впуска се да го преследва с ужасни тъмни криле. Светът се завърта шеметно около мен, а после падам.