Виктория Айвярд - Алена кралица

Това продължава сякаш с часове. Всяко момиче се изправя да покаже на какво е способно и всяко открива все по-опустошена арена, но те са обучени да се справят с всичко. Варират по възраст и външност, но всички са ослепителни. Едно момиче, едва на дванайсет години, взривява всичко, до което се докосне, като някаква ходеща бомба. Заличителка, крещи семейството ѝ, описвайки силата ѝ. Докато унищожава без следа последните бели статуи, щитът от мълнии успява да удържи. Съска срещу огъня ѝ и шумът пищи в ушите ми.

Електричеството, Сребърните и виковете се сливат в ума ми, докато гледам как нимфи и зеленопръсти, суифти, силноръки, левитатори и сякаш още сто други видове Сребърни се перчат под щита. Неща, за които не съм и сънувала, че са възможни, се случват пред очите ми, докато момичета превръщат кожата си в камък или с крясъци разбиват стъклени стени. Сребърните са по-велики и по-силни, отколкото съм се опасявала, със сили, каквито дори не знаех, че съществуват. Как може тези хора да са реални?

Стигнах чак дотук и внезапно съм отново на арената и гледам как Сребърните демонстрират всичко, което ние не сме.

Искам да се дивя благоговейно, когато контролиращо създанията момиче анимос призовава хиляда гълъба да се спуснат от небето. Когато птиците падат надолу с главите в щита от мълнии, избухвайки в малки облаци от кръв, пера и смъртоносно електричество, благоговението ми се превръща в отвращение. Щитът заискрява отново, изгаряйки каквото е останало от птиците, докато заблестява като нов. Едва не повръщам при звука от аплодисментите, когато хладнокръвното момиче анимос се отпуска отново на пода.

Друго момиче, надявам се последното, се издига на арена, вече превърнала се в прах.

– Еванджелин от Династията Самос – изкрещява патриархът на среброкосото семейство. Говори сам и гласът му отеква из Спираловидната градина.

От наблюдателницата си забелязвам как кралят и кралицата сядат с малко по-изправени гърбове. Еванджелин вече е приковала вниманието им. В пълен контраст с тях Кал гледа надолу към ръцете си.

Докато другите момичета носеха копринени рокли, а няколко имаха странна позлатена броня, тази Еванджелин се извисява в екип от черна кожа. Жакет, панталони, ботуши, всичките – обковани с капси от твърдо сребро. Не, не сребро. Желязо. Среброто не е толкова матово или твърдо. Членовете на нейната династия, станали на крака, я приветстват с възгласи. Тя принадлежи към Птолемей и патриарха, но други също ликуват, други фамилии. Искат тя да бъде кралица. Тя е фаворитката. Тя отдава чест с два пръста, долепени до челото, първо на семейството си, а после към кралската ложа. Те връщат жеста, безсрамно и явно демонстрират предпочитанията си към тази Еванджелин.

Може би това прилича на Двубоите повече, отколкото си давах сметка. Само че вместо да показват на Червените къде ни е мястото, тук кралят показва на своите поданици, колкото и да са могъщи, къде е тяхното място. Йерарх ия в йерарх ият а.

Толкова съм се вглъбила в изпитанията, че почти не забелязвам кога отново идва редът ми да прислужвам. Преди някой да успее да ме побутне в правилната посока, се отправям към една ложа, едва чувайки как патриархът на Самос проговаря. Магнитрон, счува ми се, че казва, но нямам представа какво означава.

Движа се през тесните коридори, които някога са били открити проходи, надолу към Сребърните, които искат да бъдат обслужени. Ложата е в дъното, но аз съм пъргава и стигам до тях почти за отрицателно време. Откривам един особено охранен клан, облечен в крещящо жълта коприна и ужасни пера: всички се наслаждават на грамадна торта. Ложата е осеяна с чинии и празни чаши и аз се залавям да ги разчистя с бързи и умели ръце. В ложата гърми видео екран, показващ Еванджелин, която, изглежда, стои неподвижна на пода.

– Какъв фарс е това – промърморва един от подобните на тлъсти жълти канарчета мъже, докато се тъпче лакомо. – Момичето Самос вече спечели.

Странно. Тя изглежда най-слаба и неубедителна от всички.

Трупам чиниите на купчина, но не откъсвам очи от екрана, гледам я как се движи с дебнеща походка по опустошения под. Не изглежда, че има с какво да работи, да покаже какво може да прави, но тя явно няма нищо против. Злобната ѝ ухилена гримаса е ужасна, сякаш е напълно убедена в собственото си великолепие. На мен не ми изглежда великолепна.

После железните капси по жакета ѝ се раздвижват. Понасят се плавно във въздуха, всяка – твърд кръгъл куршум от метал. Като изстрели от пистолет те се изстрелват с бясна скорост от Еванджелин, забивайки се в прахта и стените и дори в щита от мълнии.