Виктория Айвярд - Алена кралица

Тя може да контролира метала.

Няколко ложи ѝ ръкопляскат, но тя далеч не е приключила. Остро скърцане и звънтене отеква нагоре към нас отнякъде дълбоко долу в основите на Спираловидната градина. Дори тлъстото семейство спира да яде, за да се огледа смутено наоколо. Объркани и заинтригувани са, но аз усещам вибрациите дълбоко под краката си. Знам, че трябва да се страхувам.

С разтърсващ земята шум метални тръби разцепват пода на арената, издигайки се далеч отдолу. Пробиват стените, обкръжавайки Еванджелин в разкривена корона от сребристосив метал. Тя има вид, сякаш се смее, но оглушителното хрущене на метала удавя гласа ѝ. От щита от мълнии се посипват искри и тя се предпазва със случайно попаднали ѝ парчета без никакво усилие. Накрая оставя метала да падне с ужасен трясък. Вдига очи към небето, към ложите горе. Устата ѝ е отворена широко, показвайки остри дребни зъби. Изглежда като гладен хищник.

Започва бавно лека промяна в баланса, докато цялата ложа се накланя. Чиниите се разбиват с трясък на пода, а стъклените чаши се търкулват напред, прекатурват се през парапета и се разбиват върху щита от мълнии. Еванджелин издърпва нашата ложа, огъва я напред, накланя ни. Сребърните около мен кряскат и дращят, аплодисментите им се превръщат в паника. Не са единствените – всяка ложа на нашия ред се движи с нас. Далече отдолу Еванджелин насочва движението с ръка, съсредоточено сбърчила чело. Подобно на Сребърните борци на ринга тя иска да покаже на света на какво е способна.

Това е мисълта в главата ми, когато жълто кълбо от кожа и окичени с пера дрехи се блъсва в мен, запращайки ме през парапета с остатъка от сребърните прибори.

Виждам само пурпурно, докато падам, щитът от мълнии се издига да ме посрещне. Съска от електричество и опърля въздуха. Едва имам време да се осъзная, но знам, че осеяното с жилки пурпурно стъкло ще ме опече жива, убивайки ме с електрически удар в червената ми униформа. Бас ловя, че Сребърните ще се разстроят само защото ще трябва да изчакат някой да ме изчисти.

Главата ми се удря силно в щита и пред очите ми изскачат звезди. Не, не звезди. Искри. Щитът си върши работата, обгръщайки ме с мълнии от електричество. Униформата ми гори, опърлена и пушеща, и очаквам да видя как същото става с кожата ми. Трупът ми ще мирише направо чудно. По някакъв начин обаче не чувствам нищичко. Сигурно съм обзета от толкова силна болка, че не мога да я почувствам.

Но мога да я почувствам. Усещам топлината на искрите, пробягващи нагоре-надолу по тялото ми, подпалвайки всеки нерв. Чувството обаче не е неприятно. Всъщност се чувствам... жива. Сякаш цял живот съм живяла в слепота, а сега съм отворила очи. Нещо се движи под кожата ми, но не са искрите. Поглеждам дланите си, ръцете си, дивейки се на мълнията, която се плъзга по мен. Платът изгаря, овъглен до черно от горещината, но кожата ми не се променя. Щитът продължава да се опитва да ме убие, но не може.

Всичко се обърка.

Жива съм.

Щитът изпуска черен дим, започва да се разцепва и напуква. Искрите са по-ярки, по-буйни, но отслабват. Опитвам се да се надигна, да се изправя на крака, но щитът се разтриса под мен и отново падам, претъркулвайки се.

Някак успявам да се приземя в купчина прах, която не е покрита от назъбен метал. Определено натъртена и с усещане на слабост в мускулите, но все още цяла. Униформата ми няма такъв късмет: едва се държи, овъглена и изпокъсана.

С мъка се изправям на крака, чувствайки как още парчета от униформата ми падат като люспи. Над нас шепоти и ахвания отекват из Спираловидната градина. Усещам всички очи, приковани върху мен, обгореното Червено момиче. Живият гръмоотвод.

Еванджелин се взира в мен с широко отворени очи. Изглежда гневна, объркана и изплашена.

От мен. По някакъв начин тя е изплашена от мен.

– Здрасти – казвам глупаво.

Еванджелин отговаря с вихрушка от метални отломки, всичките остри и смъртоносни, насочени към сърцето ми, докато раздират въздуха.

Без да мисля, рязко вдигам ръце, като се надявам да се спася от най-лошото. Вместо да уловя дузина назъбени остриета в дланите си, усещам нещо съвсем различно. Както с искрите преди, нервите ми пеят, оживени от някакъв вътрешен огън. Той се движи в мен зад очите ми, под кожата ми, докато чувствам нещо повече от себе си. После изригва от мен като чиста мощ и енергия.

Лъчът светлина, не, мълн ия , изригва от ръцете ми, пламтящ през метала. Парчетата свистят и димят, пръсвайки се в горещината. Падат на земята, без да причинят вреда, а мълнията избухва в далечната стена. Оставя димяща дупка, широка четири фута, и за малко не улучва Еванджелин.