Виктория Айвярд - Алена кралица

– Искам братята ми да бъдат върнати у дома от фронта. – Поне веднъж имам чувството, че съм казала нещо правилно. – И приятелят ми, Килорн Уорън. Не позволявайте на легионите да отведат и него.

Тиберий отговаря след по-малко от миг. Няколко Червени войници не значат нищо за него.

– Дадено.

Звучи по-малко като помилване и повече като смъртна присъда.

Лейди Марийна Титанос, дъщеря на лейди Нора Нол Титанос и лорд Етан Титанос, военачалник на Железния легион, наследница на Династията Титанос. Марийна Титанос. Титанос.

Новото ми име отеква в главата ми, докато Червените прислужници ме подготвят за предстоящото изстъпление. Трите момичета работят бързо и сръчно, без изобщо да говорят помежду си. Не ми задават и въпроси, макар че сигурно им се иска. Не казвай нищо, спомням си. Не им е позволено да разговарят с мен и със сигурност не им е позволено да говорят за мен с никого. Дори за странните неща, Червените неща, които съм сигурна, че виждат.

В продължение на множество мъчителни минути те се опитват да ме направят „подходяща“: къпят ме, фризират ме, боядисват ме, за да ме превърнат в глупавото създание, което се предполага да бъда. Гримът е най-ужасното нещо, особено гъстата бяла паста, нанесена по кожата ми. Изразходват три гърненца от нея, като покриват лицето, шията, ключиците и ръцете ми с блещукащата мокра пудра. В огледалото изглежда, сякаш топлината е изсмукана от мен, сякаш пудрата е покрила топлината в кожата ми. С ахване осъзнавам, че тя е предназначена да скрие естествената ми руменина, червенината, разцъфваща в кожата ми, червената кръв. Преструвам се на Сребърна и когато свършват с боядисването на лицето ми, всъщност изглеждам подобаващо за ролята. С новата бледност на кожата си и потъмнени очи и устни изглеждам студена, жестока като жив бръснач. Изглеждам Сребърна. Изглеждам прекрасна. И мразя това.

Колко ще продължи? Сгодена за принц. Дори като си го помисля само, звучи безумно. Защото наистина е. Никой Сребърен, който е с ума си, не би се оженил за теб, камо ли принц на Норта. Нито за да потуши бунт, нито за да скрие самоличността си, нито заради каквото и да било.

Тогава защо да прави това?

Когато камериерките ме набутват в една рокля, се чувствам като труп, обличан за погребение. Знам, че това не е далече от истината. Червените момичета не се омъжват за Сребърни принцове. Никога няма да нося корона или да седя на трон. Нещо ще се случи, може би злополука. Една лъжа ще ме въздигне, а един ден друга лъжа ще ме погуби.

Роклята е в тъмен нюанс на лилавото, осеяна със сребристо, изработена от коприна и прозрачна дантела. Всички династии имат свой цвят , спомням си, сещайки се за облечените във всички цветове на дъгата фамилии. Цветовете на Титанос, моето име, трябва да са лилаво и сребърно.

Когато една от камериерките посяга към обиците ми, като се опитва да ми отнеме и последното късче от стария ми живот, прилив на страх нахлува с пулсиране в мен.

– Не ги докосвай!

Момичето отскача назад, примигва бързо, а другите замръзват при избухването ми.

– Съжалявам, аз... – Една Сребърна не би се извинявала. Прочиствам гърло, овладявайки се. – Остави обиците. – Гласът ми звучи силен, твърд – царствен. – Можете да променяте всичко друго, но оставете обиците.

Трите евтини парчета метал, всяко едно от които ми напомня за братята ми, няма да отидат никъде.

– Цветът ти отива.

Извръщам се светкавично и виждам, че камериерките са се привели в еднакви поклони. А над тях е застанал Кал. Внезапно изпитвам огромно щастие, че гримът покрива изчервяването, което ме залива.

Той прави бърз жест, ръката му се раздвижва, за да ги отпъди, и прислужниците изчезват бързо от стаята като мишки, бягащи от котка.

– Доста съм нова в тези кралски обноски, но не съм сигурна, че е редно да бъдеш тук. В стаята ми – казвам, заставяйки се да вложа в гласа си толкова презрение, колкото успявам. В края на краищата той е виновен, че се забърках в тази ужасна каша.

Кал прави няколко крачки към мен, а аз инстинктивно отстъпвам назад. Краката ми се заплитат в подгъва на роклята ми и ме принуждават да избирам между това да не помръдвам, и това да падна. Не знам кое е по-нежелателно.

– Дойдох да се извиня – нещо, което всъщност не мога да направя пред публика. – Той спира като закован, забелязал смущението ми. Едно мускулче се присвива на бузата му, докато ме оглежда от глава до пети, като вероятно си спомня отчаяното момиче, което се опита да му пребърка джобовете едва снощи. Сега въобще не приличам на нея. – Съжалявам, че те въвлякох в това, Мер.