Виктория Айвярд - Алена кралица

Докато ме ескортират към празненството, преговарям историята, която кралицата се опита да набие в ума ми, красивата приказка, която смяташе да разкаже пред двора. Историята е проста, лесна за запомняне, но въпреки това ме кара да се присвивам от страх.

Родена съм на бойн ия фронт. Родителите ми са загинали в атака срещу лагера. Един Червен войник ме спасил от разрушен ият а и ме отнесъл в дома си при съпругата си, която винаги била искала дъщеря. Те ме отгледали в селото, наречено Подпорите, и до тази сутрин съм била в неведение за рожденото си право или за умението си. А сега съм върната на мястото, което ми се полага по право.

От тази мисъл ми призлява. Истинското ми място е у дома, при родителите ми и Гиза, и Килорн. Не тук.

Пазителите вървят пред мен през лабиринта от дълги коридори в по-горните нива на двореца. Подобно на Спираловидната градина, архитектурата се състои изцяло от извивки от камък, стъкло и метал, бавно слизащи надолу. Зад всеки ъгъл има диамантено стъкло, показващо спиращи дъха гледки към пазарището, речната долина и горите оттатък. От тази височина мога да видя хълмове, за чието съществуване не съм знаела, издигащи се в далечината, очертани като силуети на фона на залязващото слънце.

– Последните два етажа са кралски покои – казва Лукас и сочи нагоре по наклонения спираловиден коридор. Слънчева светлина проблясва като огнена буря и хвърля петънца от светлина по нас. – Асансьорът ще ни отведе долу до балната зала. Точно тук. – Лукас посяга и спира до метална стена. Тя ни отразява матово, после се отмества с плъзгане, когато той махва с ръка.

Пазителите ни въвеждат в кабина без прозорци и с рязко, сурово осветление. Заставям се да дишам, макар че бих предпочела да се втурна навън от това подобие на огромен метален ковчег.

Подскачам на цяла миля, когато асансьорът внезапно се задвижва, карайки пулса ми да препусне бясно. Дъхът ми излиза на къси задъхани изблици, докато се оглеждам наоколо с широко разтворени от страх очи, защото очаквам да видя другите да реагират по същия начин. Очевидно обаче никой няма нищо против факта, че помещението, в което се намираме, пада. Само Лукас забелязва смущението ми и забавя малко спускането ни.

– Асансьорът се движи нагоре и надолу, за да не ни се налага да вървим пеш. Това място е много голямо, лейди Титанос – промърморва той с едва доловима усмивка.

Разкъсвана съм между почудата и страха, докато се спускаме, и изтървавам въздишка на облекчение, когато Лукас отваря вратите на асансьора. Излизаме с маршируващи крачки в огледалния коридор, из който тичах тази сутрин. Счупените огледала вече са поправени – изглежда, сякаш нищо не се е случило.

Когато кралица Елара се появява зад ъгъла, следвана от собствените си Пазители, Лукас прави нисък поклон. Сега тя е облечена в черно, червено и сребърно, цветовете на съпруга ѝ. С русата си коса и бледа кожа изглежда направо призрачно.

Сграбчва ме за ръката, притегляйки ме към себе си, докато вървим. Устните ѝ не се движат, но въпреки това чувам гласа ѝ, отекващ в главата ми. Този път не ми причинява болка или гадене, но въпреки това усещането е противно и нередно. Иска ми се да изпищя, да я изчопля с нокти от главата си. Но не мога да направя нищо, освен да я мразя.

Семейство Титанос били заличители, казва тя, гласът ѝ е навсякъде. Можели да взривяват неща само с едно докосване, както направи онова момиче Леролан по време на Изпитанието на кралиците. Когато се опитвам да си спомня момичето, Елара проектира неин образ директно в ума ми. Той проблясва, едва забележим, но все пак виждам как младо момиче в оранжево взривява скали и пясък като бомби. Майка ти, Нора Нол, била създателка на бури като останалите от Династията Нол. Създателите на бури контролират времето до известна степен. Не е често срещано, но техн ият съюз довел до твоите уникални умен ия да контролираш електричеството. Не казвай нищо повече, ако някой пита.

Какво всъщност искате от мен? Дори в ума ми гласът ми трепери.

Смехът ѝ рикошира в черепа ми – единственият отговор, който ще получа.

Запомни каква се очаква да бъдеш, и го помни добре, продължава тя, без да обръща внимание на въпроса ми. Преструваш се, че си отгледана като Червена, но си Сребърна по кръв. Сега си Червена по ум, Сребърна по сърце.

Тръпка на страх пробягва през тялото ми.

От сега до края на дните си трябва да лъжеш. Животът ти зависи от това, малко мълниеносно момиче.