Виктория Айвярд - Алена кралица

Ето ме, говоря каквото ми е на ума, без да си дам време да спра. Когато се съвземам, изпивам остатъка от водата в опит да охладя гнева си, а Мейвън просто се взира в мен със студени очи. Но стената от лед се отдръпва, стопява се, докато погледът му омеква.

– Права си, Мер. Никой не би трябвало да ме съжалява. – Дочувам горчивината в гласа му. С потръпване го наблюдавам как хвърля поглед към Кал. По-големият му брат сияе като слънцето и се смее заедно с баща им. Когато се обръща, Мейвън се насилва да се усмихне отново, но в очите му има изненадваща тъга.

Колкото и да се мъча, не мога да пренебрегна внезапния пристъп на жалост, която изпитвам към забравения принц. Но това отминава, когато си спомням кой е той и коя съм аз.

Аз съм Червено момиче в море от Сребърни и не мога да си позволя да изпитвам съчувствие към никого, най-малко пък към сина на една змия.

В края на празненството тълпата вдига наздравици и поздравява кралската маса. Изреждат се до безкрайност – лордове и дами в дъга от цветове, които се опитват с подмазване да си спечелят благоволение. Скоро ще трябва да науча всички тях, да започна да свързвам цвета с династията и династията – с хората. Мейвън ми шепне имената им поред, макар че утре няма да си ги спомням. Отначало е дразнещо, но скоро откривам, че се навеждам към него, за да чуя имената.

Лорд Самос се изправя последен и когато го прави, всичко утихва. Този човек вдъхва респект дори сред титани. Макар че черните му одежди са прости, поръбени с обикновена коприна, и няма кой знае какви бижута или ордени, той притежава безспорното излъчване на власт. Не е нужно Мейвън да ми казва, че той е най-висшият от Висшите династии, човек, от когото би трябвало да се боя повече, отколкото от всички други.

– Воло Самос – промърморва Мейвън. – Глава на Династията Самос. Притежава и управлява железодобивните мини. Всяко оръдие във войната идва от неговата земя.

Значи не е просто благородник. Важността му се дължи на нещо повече от титли.

Тостът на Воло е кратък и ясен:

– За дъщеря ми – прогърмява той с нисък, овладян и силен глас. – Бъдещата кралица.

– За Еванджелин! – изкрещява Птолемей, като скача на крака до баща си. Очите му обикалят с пламтящ поглед стаята, предизвиквайки някого да му се противопостави. Няколко лордове и дами изглеждат подразнени, дори разгневени, но вдигат чаши заедно с останалите и поздравяват новата принцеса. Чашите им отразяват светлината, всяка една – мъничка звезда в ръката на бог.

Когато той свършва, кралица Елара и крал Тиберий се изправят, и двамата се усмихват на многобройните си гости. Кал също става на крака, после Еванджелин, след това Мейвън и след един миг на нямо объркване аз се присъединявам към тях. Множеството династии правят същото на масите си и стърженето на столове по мрамора звучи като дращене на нокти по камък. За щастие, кралят и кралицата просто се покланят и тръгват надолу по няколкото ниски стъпала, които ги отвеждат от нашата висока маса. Свърши се. Оцелях през първата си вечер.

Кал хваща Еванджелин за ръка и я повежда след тях, Мейвън и аз вървим най-отзад. Когато ме хваща за ръка, кожата му е шокиращо студена.

Сребърните напират от двете страни, наблюдават преминаването ни в тежко мълчание. Лицата им са любопитни, лукави, жестоки – а зад всяка престорена усмивка се крие напомняне: те наблюдават. Всяко око, което се плъзга по мен и търси пукнатини и несъвършенства, ме кара да се гърча от смущение, но не мога да се пречупя.

Не мога да се подхлъзна. Нито сега, нито когато и да било. Аз съм една от тях. Аз съм специална. Аз съм злощастна случайност. Аз съм лъжа. А животът ми зависи от поддържането на илюзията.

Мейвън затяга пръсти върху моите, подтиквайки ме да продължа.

– Почти свърши – прошепва, докато наближаваме далечния край на залата. – Почти сме готови.Чувството на задушаване отминава, когато оставяме празненството зад гърба си, но камерите ни следват с тежки електрически очи. Колкото повече мисля за това, толкова по-настойчив става погледът им, докато вече мога да усетя къде са камерите, преди да ги видя. Може би това е страничен ефект от „състоянието“ ми. Може би просто никога преди не съм била заобиколена от толкова много електричество и така се чувстват всички. Или може би съм просто една откачалка.