Виктория Айвярд - Алена кралица

Обратно в коридора, група Пазители чакат, за да ни придружат догоре. Но пък какви заплахи може да има за тези хора? Кал, Мейвън и крал Тиберий умеят да контролират огъня. Елара може да контролира умовете . От какво може да се страхуват?

Ние ще се надигнем. Червени като зората. Гласът на Фарли, гласът на брат ми, кредото на Алената гвардия възкръсва в паметта ми. Вече са атакували столицата; това би могло дори да е следващата им мишена. Аз бих могла да бъда мишена. Фарли може да ме покаже в друг „пиратски“ репортаж, разобличавайки ме пред света в опит да подкопае властта на Сребърните. Погледнете лъжите им, вижте тази лъжа , ще каже тя, бутайки лицето ми в обектива на камерите, показвайки червената ми кръв, така че да я види целият свят.

Идват ми наум все по-безумни и по-безумни мисли, всяка – по-плашеща и странна от предишната. Това място ме подлудява само след един ден.

– Добре мина – казва Елара и измъква рязко ръката си от тази на краля, когато стигаме до жилищните етажи. Изглежда, че той ни най-малко не възразява. – Отведете момичетата в покоите им.

Не отправя заповедта си конкретно към някого, но четирима Пазители се откъсват от групата. Очите им проблясват зад черните маски.

– Аз мога да го направя – казват Кал и Мейвън в един глас. Споглеждат се бързо, стреснати.

Елара повдига една съвършена вежда:

– Това би било неуместно.

– Аз ще придружа Марийна, Мейви може да заведе Еванджелин – предлага бързо Кал и Мейвън присвива устни, щом чува галеното име. Мейви. Вероятно името, с което го е наричал Кал като малък, а сега си е останало така – знак на един по-млад брат вечно в сянка, вечно на второ място.

Кралят свива рамене:

– Позволи им, Елара. Момичетата имат нужда да се наспят добре през нощта, а Пазителите биха докарали лоши сънища на всяка дама. – Той се киска, кимайки закачливо на стражите. Те не реагират, безмълвни като камък. Не знам дали изобщо им е позволено да говорят.

След миг на напрегнато мълчание кралицата се обръща на пета:

– Много добре. – Като всяка съпруга тя мрази мъжа си за това, че ѝ се противопоставя, а като всяка кралица мрази властта, която кралят има над нея. Лошо съчетание.

– По леглата – казва кралят с малко по-твърд и властен тон. Пазителите остават с него и го следват, когато тръгва в противоположна посока от съпругата си. Предполагам, че не спят в една и съща стая, но това не е особено шокиращо.

– Къде точно е моята стая? – пита Еванджелин, отправила свиреп поглед към Мейвън. Свенливата изчервяваща се бъдеща кралица е изчезнала, заместена от заядливата проницателна кучка, която разпознавам.

При вида ѝ той преглъща мъчително.

– Ъъ, насам, госпожице... мадам... милейди. – Протяга ѝ ръка, но тя се втурва точно покрай него. – Лека нощ, Кал, Марийна. – Мейвън въздъхва и ме поглежда нарочно.

Мога само да кимна на оттеглящия се принц. Моят годеник. От тази мисъл ми се повдига. Макар да изглежда вежлив, дори мил, той е Сребърен. И е син на Елара, което може да е още по-лошо. Усмивките и вежливите му думи не могат да скрият това от мен. Кал е също толкова лош, отгледан да управлява, да удължи съществуването на този разделен свят още повече.

Той гледа как Еванджелин изчезва, очите му се задържат върху нейния оттеглящ се силует по начин, който ме кара да изпитвам странно раздразнение.

– Избра истинско бижу – промърморвам, щом тя се отдалечава достатъчно, за да не ни чуе.

Усмивката на Кал се стопява с присвити устни и той тръгва към стаята ми, изкачвайки се по наклонената спирала. Малките ми крака се мъчат да не изостават от дългите му крачки, но той сякаш не забелязва, вглъбен в мисли.

Най-сетне се обръща с очи като горещи въглени:

– Не съм избирал нищо. Всички го знаят.

– Поне си знаел, че това предстои. Когато се събудих тази сутрин, аз дори си нямах гадже. – Кал трепва при думите ми, но не ме е грижа. Не мога да се занимавам с неговото самосъжаление. – И нали се сещаш, има го цялото това „ти ще станеш крал“. Това сигурно е голям стимул.

Той се подсмихва под нос, но не се смее. Очите му потъмняват и пристъпва напред, като ме оглежда от глава до пети. Вместо готов да ме съди, ми се струва тъжен. Дълбоко натъжен в златисточервените езера на очите си като малко изгубено момче, търсещо човек, който да го спаси.

– Имаш много общо с Мейвън – казва след един дълъг миг, който кара сърцето ми да препусне бясно.

– Имаш предвид, че съм сгодена за непознат? Наистина си приличаме в това.