Виктория Айвярд - Алена кралица

Когато се измъквам обратно в коридора, Лукас ме повежда надолу по прохода. Докато вървим, ми се ухилва:

– Имаш диня по лицето.

– Разбира се, че имам – тросвам се и избърсвам устата си с ръкав.

– Лейди Блонос е точно ей тук – казва той, като сочи към края на коридора.

– Каква е нейната история? Да не би да умее да лети или да кара от ушите ѝ да израстват цветя?

Лукас пуска една лека усмивка, за да ми угоди:

– Не точно. Тя е лечителка. Има два вида лечители: лечители на кожата и кръвни лечители. Всички от Династията Блонос са кръвни лечители, което означава, че могат да се лекуват сами. Мога да я хвърля от покрива на Двореца и тя ще оцелее дори без драскотина.

Бих искала да видя това, подложено на проверка, но не го казвам на глас.

– Никога преди не съм чувала за кръвен лечител.

– Сигурно не си, защото на тях не им е позволено да се бият на арените. Просто няма смисъл да го правят.

Леле. Още една Сребърна от епична величина.

– Значи, ако ми се случи, ъм, някой епизод...

Лукас омеква, разбирайки какво се опитвам да кажа:

– Нищо няма да ѝ стане. Завесите, от друга страна...

– Затова са ми дали нея. Защото съм опасна.

Лукас обаче поклаща глава:

– Лейди Титанос, дадоха ви я, защото стойката ви е ужасна и се храните като куче. Бес Блонос ще ви научи как да бъдете дама, и ако я „светнете“ с мълния един-два пъти, никой няма да ви вини.

Как да бъда дама... това ще е ужасно.

Той потропва по вратата с кокалчетата на пръстите си, при което подскачам. Тя се разтваря, люшва се върху безшумни, гладко смазани панти, и разкрива обляна от слънце стая.

– Ще се върна да ви отведа на обяд – казва той. Не помръдвам с крака, вкопани в пода, но Лукас ме побутва в изпълващата ме с ужас стая.

Вратата се люшва и се затваря зад мен, този път оставяйки отвън коридора и всичко, което може да ме успокои. Стаята е хубава, но семпла, с цяла стена от прозорци и напълно празна. Тук вътре жуженето на камерите, лампите, на електричеството е вибриращо силно, почти изгаря въздуха около мен с енергията си. Сигурна съм, че кралицата наблюдава, готова да се изсмее на опитите ми да се държа подобаващо.

– Ехо? – казвам, очаквайки отговор, но такъв няма.

Прекосявам стаята и отивам до прозорците, които са към вътрешния двор. Вместо друга красива градина с изненада откривам, че този прозорец изобщо не гледа навън, а надолу в грамадна бяла стая.

Подът е на няколко етажа под мен, а външният край е обкръжен от писта. В центъра някакво странно приспособление се движи и обръща, върти се отново и отново с протегнати метални ръчки. Мъже и жени, всичките в униформи, се отдръпват от въртящата се машина. Тя набира скорост, завъртайки се по-бързо, докато остават само двама души. Те са бързи, навеждат се и се отдръпват грациозно и ловко. При всеки завой машината ускорява, докато накрая забавя и спира. Те са я победили.

Това трябва да е някаква тренировка за офицерите от Сигурността или Пазителите.

Но когато двамата новобранци преминават към стрелба по мишени, осъзнавам, че изобщо не са от Сигурността. Те изстрелват яркочервени огнени кълба във въздуха, които се издигат и падат. Всеки от тях е съвършен стрелец и дори оттук горе разпознавам усмихнатите им лица. Кал и Мейвън.

Значи това правят през деня. Не се учат да управляват, да бъдат крале или дори сносни лордове, а се обучават за война. Кал и Мейвън са смъртоносни създания, войници. Но тяхната битка не е само на фронтовите позиции. Тя е тук, в двореца, в излъчваните репортажи, в сърцето на всеки човек, когото управляват. Те ще управляват не само по силата на правото, което им дава короната, но чрез мощ. Сила и мощ. Именно това уважават всички Сребърни и това е всичко, което е нужно, за да държат нас, останалите, в робство.

След тях излиза Еванджелин. Когато мишените политат, тя мята ветрило от остри сребристи метални стрелички и поваля всяка една. Нищо чудно, че ми се присмя за уроците по Протокол. Докато аз седя тук вътре и се уча как да се храня възпитано, тя се обучава да убива.

– Наслаждавате ли се на представлението, лейди Марийна? – злорадо се обажда един глас зад мен. Обръщам се с леко изтръпнали нерви. Това, което виждам, не ме успокоява изобщо.

Лейди Блонос е ужасяваща гледка и са нужни всичките ми обноски, за да попреча на челюстта си да увисне. Кръвна лечителка, която умее да се лекува сама. Сега разбирам какво означава това.

Сигурно е над петдесетте, по-възрастна от майка ми, но кожата ѝ е гладка и шокиращо изпъната върху костите ѝ. Косата ѝ е съвършено бяла, пригладена назад, а веждите ѝ изглеждат фиксирани в постоянно състояние на шок, извити върху лишеното ѝ от бръчки чело. Всичко у нея е погрешно: от прекалено пълните ѝ устни до острия неестествен наклон на носа ѝ. Единствено наситено сивите ѝ очи изглеждат живи. Осъзнавам, че останалото е фалшиво. Някак е успяла да се излекува или промени, превръщайки се в това чудовищно създание в опит да изглежда по-млада, по-красива, по-добре.