Виктория Айвярд - Алена кралица

Макар и да съм постоянно заобиколена от слуги и Сребърни, ме наляга самота. Не виждам често Кал заради натовареното му разписание от безкрайни тренировки. Дори има възможност да напуска Двореца – заминава да отправи обръщение към войските в една база наблизо или придружава баща си по държавни дела. Предполагам, че бих могла да си говоря с Мейвън със сините му очи и самодоволната полуусмивка, но все още съм нащрек с него. За щастие, никога не ни оставят наистина сами. Това е глупава дворцова традиция, за да предпазват благородните момчета и момичета от изкушение , както се изрази лейди Блонос, но се съмнявам, че някога ще важи за мен.

Честно казано, през половината време забравям, че се предполага един ден да се омъжа за него. Представата Мейвън да ми бъде съпруг, не ми се струва реална. Та ние не сме дори приятели, камо ли партньори. Колкото и да е мил, моите инстинкти ми подсказват да не обръщам гръб на сина на Елара; че той крие нещо. Нямам представа какво може да е то.

Уроците на Джулиан правят всичко това по-поносимо; образованието, от което някога изпитвах ужас, сега е ярко петно в моето море от тъмнина. Без камерите и очите на Елара можем да прекарваме времето си, откривайки коя съм в действителност. Но върви бавно, изпълвайки и двама ни с безсилен гняв.

– Мисля, че знам какъв е проблемът ти – казва Джулиан в края на първата ми седмица. Стоя на няколко метра от него с протегнати ръце и изглеждам като глупачка, както обикновено. В краката ми има странно електрическо приспособление, което от време на време плюе искри. Джулиан иска да обуздая електричеството, да го използвам, но отново не успях да пусна мълнията, която преди всичко ме забърка в тази каша.

– Може би трябва да съм в смъртна опасност – изпухтявам. – Да поискаме ли пушката на Лукас?

Обикновено Джулиан се смее на шегите ми, но точно сега е твърде зает да мисли.

– Ти си като дете – казва най-накрая. Сбърчвам нос при обидата, но въпреки това той продължава: – Такива са децата отначало, когато не могат да се контролират. Способностите им се проявяват в моменти на страх, докато се научат да обуздават тези емоции и да се възползват от тях. Има задействащ механизъм, спусък, и ти трябва да откриеш твоя.

Спомням си как се чувствах в Спираловидната градина, падайки, както си мислех, към гибелта си. Но това, което течеше през вените ми, когато се сблъсках с щита от мълнии, не беше страх, а покой. Беше знание , че краят ми е дошъл, и приемане, че не мога да направя нищо, за да го спра – беше освобождаване.

– Струва си поне да опитаме – настоява Джулиан.

Изпъшквам и се обръщам отново с лице към стената. Джулиан е наредил по цялото ѝ протежение каменни лавици за книги, всичките празни, разбира се, за да имам в какво да се целя. С ъгълчето на окото си го виждам как се дръпва назад, но ме наблюдава през цялото време.

Пусни. Отпусни се, шепне гласът в главата ми. Очите ми плавно се затварят, докато се съсредоточавам и оставям собствените ми мисли да изчезнат, за да може умът ми да се протегне, търсейки опипом електричеството, което копнее да докосне. Вълничката от енергия, жива под кожата ми, отново ме залива, докато запява във всеки мускул и нерв. Обикновено това е мястото, където спира – точно на ръба на чувството, но не и този път. Вместо да се опитвам да удържа, да тласна себе си в тази сила, аз я пускам. И изпадам в състояние, което не мога да обясня – в усещане, което е всичко и нищо, светло и тъмно, горещо и студено, жива и мъртва. Скоро мощта е единственото нещо в ума ми, тя замъглява всичките ми призраци и спомени. Дори Джулиан и книгите престават да съществуват. Умът ми е бистър, черна бездна, жужаща от електричество. Сега, когато се опитвам да изтласкам усещането, то не изчезва, а се движи вътре в мен от очите до върховете на пръстите ми. От лявата ми страна Джулиан ахва на глас.

Очите ми се отварят и виждам пурпурно-бели искри да изскачат от приспособлението към пръстите ми като електричество между жици.

Поне веднъж Джулиан няма думи. Нито пък аз.

Не искам да помръдна, изплашена, че всяка малка промяна може да накара мълнията да изчезне. Тя обаче не изчезва. Остава: подскача и се извива в ръката ми като коте, което си играе с кълбо прежда. Изглежда точно толкова безобидна, но си спомням какво едва не причиних на Еванджелин. Тази сила може да погубва, ако ѝ позволя.

– Опитай да я помръднеш – прошепва едва доловимо Джулиан, наблюдавайки ме с широко отворени развълнувани очи.