Виктория Айвярд - Алена кралица

Нямам сили да се справя с многозначителните му усмивки.

– Можеш да спреш да се преструваш, че знаеш нещо за мен или за чувствата ми.

От тона ми изражението му се вкисва, устата му се разкривява в гримаса:

– Мислиш, че не знам колко е трудно да бъдеш тук? С тези хора ? – Той хвърля поглед през рамо, сякаш се тревожи, че някой може да чуе. Но никой не слуша освен дъждът и гръмотевиците. – Не мога да казвам каквото искам, да правя каквото поискам – с майка ми наоколо дори едва мога да мисля каквото искам. А брат ми...

– Какво за брат ти?

Думите засядат в устата му. Не иска да ги изрече, но въпреки това ги чувства.

– Той е силен, той е талантлив, той е могъщ – а аз съм негова сянка. Сянката на пламъка.

Бавно издишва и осъзнавам, че въздухът наоколо е странно горещ. – Съжалявам – добавя той и се отдръпва на една крачка разстояние, за да остави въздуха да изстине. Пред очите ми се превръща отново в Сребърния принц, по-привикнал към пиршествата и парадните униформи. – Не биваше да казвам това.

– Няма нищо – промърморвам. – Хубаво е да чуя, че не съм единствената, която се чувства не намясто.

– Това е нещо, което би трябвало да знаеш за нас, Сребърните. Ние винаги сме сами. Тук и тук – казва, като сочи между главата и сърцето си. – Това поддържа човек силен.

Над главите ни блясва мълния и осветява сините му очи, които сякаш засияват.

– Това е наистина глупаво – казвам му и той се подсмихва мрачно.

– По-добре да обуздаете това ваше сърце, лейди Титанос. Няма да ви отведе на никое желано място.

Думите ме карат да потреперя. Най-сетне си спомням дъжда и колко ли ужасно изглеждам.

– Добре е да се върна към уроците си – промърморвам и възнамерявам да го зарежа на балкона. Вместо това той ме хваща за ръката.

– Мисля, че мога да ти помогна с проблема ти.

Повдигам вежда:

– Какъв проблем?

– Не ми се струваш от онези момичета, които се разплакват при най-малкия повод. Мъчно ти е за вкъщи. – Вдига ръка, преди да успея да възразя. – Мога да поправя това.

Офицери от Сигурността патрулират из моя коридор на бавно разхождащи се двойки, но с Мейвън до мен не ме спират. Макар да е нощ, много след времето, когато би трябвало да съм в леглото, никой не казва и дума. Никой не смее да ядоса един принц. Накъде ме води сега, не знам, но обеща да ме заведе там. У дома.

Той е мълчалив, но решителен, мъчи се да се пребори с една малка усмивка. Не мога да се сдържа и му се усмихвам широко. Може би не е толкова лош. Но той ни спира дълго преди момента, в който според мен би трябвало да го направи – всъщност така и не напускаме жилищните етажи.

– Стигнахме – казва и потропва на вратата.

Тя се разтваря рязко след миг и се показва Кал. Външният му вид ме кара да отстъпя една крачка назад. Гърдите му са голи, докато останалата част от странната му броня виси от него. Метални плочки, втъкани в плат, част от тях – вдлъбнати. Не ми убягва пурпурната синина над сърцето му, нито леката набола брада по бузите му. Виждам го за първи път от повече от седмица и очевидно съм го хванала в лош момент. Отначало той не ме забелязва; съсредоточил се е да свали още части от доспехите си. Това ме кара да преглътна с усилие.

– Приготвил съм дъската, Мейви... – започва той, но спира, когато вдига поглед и ме вижда да стоя заедно с брат му. – Мер, с какво мога да, ъъ, какво мога да направя за теб? – Запъва се с думите, объркан като никога.

– Не съм съвсем сигурна – отвръщам, местейки поглед от него към Мейвън. Годеникът ми само се хили самодоволно и леко повдига вежда.

– Заради това, че се представя като добрия син, брат ми разполага със собствени свободи – казва той и излъчването и тонът му са изненадващо закачливи. Дори Кал се ухилва леко и забелва очи. – Ти искаше да си отидеш у дома, Мер, и ти намерих някого, който е бил там преди.

След секунда объркване осъзнавам какво казва Мейвън и колко съм глупава, задето не съм го осъзнала преди. Кал може да ме измъкне от двореца. Кал беше в таверната... Измъкнал се е оттук, следователно може да направи същото за мен.

– Мейвън – изрича Кал през стиснати зъби, усмивката му е изчезнала. – Знаеш, че тя не може. Не е добра идея...

Мой ред е да проговоря, да взема каквото искам.

– Лъжец.

Той ме поглежда с горящите си очи, погледът му ме пронизва. Надявам се, че може да види решителността ми, отчаянието ми, нуждата ми.