Виктория Айвярд - Алена кралица

– Отнехме ѝ всичко, братко – промърморва Мейвън, като се доближава. – Нима не можем да ѝ дадем това?

И тогава бавно, неохотно Кал кимва и ми махва да вляза в стаята му. Замаяна от вълнение, побързвам да вляза, като почти подскачам от крак на крак.

Отивам си у дома.

Мейвън се забавя на вратата, усмивката му леко посърва, когато се отделям от него.

– Ти няма да дойдеш. – Не е въпрос.

Той поклаща глава:

– Ще си имаш достатъчно поводи за тревога и без аз да се влача с теб.

Не е нужно да съм гений, за да видя истината в думите му. Но само защото няма да дойде, не означава, че ще забравя това, което вече е направил за мен. Без да мисля, се хвърлям на врата на Мейвън. За миг той не реагира, но бавно оставя едната си ръка да обвие раменете ми. Когато се отдръпвам, сребриста руменина обагря бузите му. Чувствам как собствената ми кръв тече гореща под кожата ми, блъскайки в ушите ми.

– Не се бави твърде дълго – казва той и откъсва очи от мен, за да погледне Кал.

Кал едва пуска една самодоволна усмивка:

– Държиш се, сякаш не съм правил това никога преди.

Братята се кискат заедно, смеят се на нещо свое, тайно, както съм виждала да правят братята ми хиляда пъти преди. Когато вратата се затваря зад Мейвън, оставяйки ме с Кал, няма как да не изпитвам по-малка враждебност към принцовете.

Стаята на Кал е два пъти по-голяма от моята, но толкова претъпкана, че изглежда по-малка. Доспехи, униформи и бойни костюми изпълват нишите по протежение на стените, всичките – окачени върху, както предполагам, модели на тялото на Кал. Извисяват се над мен като безлики призраци, взиращи се с невидими очи. По-голямата част от броните са леки, от стоманени плочки и дебел плат, но няколко са тежки и плътни, предназначени за битка, а не за тренировки. Едната дори има шлем от блестящ метал с наличник от затъмнено стъкло. На ръкава проблясва отличителен знак, зашит в тъмносивата материя. Пламтящата черна корона и сребърни криле. Не ми се иска да мисля какво означава, за какво са униформите, какво е правил Кал, облечен в тях.

Подобно на Джулиан, Кал има навсякъде из стаята си купчини с книги, изливащи се на малки реки от мастило и хартия. Обаче не са стари като онези на Джулиан – повечето изглеждат наскоро подвързани, напечатани и препечатани върху обточени с пластмаса листове, за да предпазват думите. И всички са написани на Обичаен език – езика на Норта, на Езерните Земи и Пиемонт. Докато Кал изчезва в дрешника си, като пътьом смъква останалата част от доспехите си, крадешком хвърлям поглед на книгите му. Тези са странни и непознати, пълни с карти, диаграми и чертежи – наръчници за ужасното изкуство на войната. Всяка е по-ужасна от предишната, показвайки подробно движенията на войските от последните години и дори отпреди това. Велики победи, кървави поражения, оръжия и маневри: достатъчно е, за да ми се завие свят. Записките на Кал вътре в тях са по-ужасни – описват в общи линии тактиката, която предпочита, кои тактики си струват човешките жертви. На рисунките войниците са представени от миниатюрни квадратчета, но аз виждам братята си и Килорн и всички като тях.

Отвъд книгите, до прозореца, има малка маса и два стола. Върху масата лежи приготвена игрална дъска с вече подредени фигури. Не разпознавам играта, но знам, че е предназначена за Мейвън. Сигурно се срещат всяка нощ, за да играят и да се смеят, както подобава на братя.

– Няма да имаме много време за гостуване – обажда се Кал и ме кара да подскоча. Хвърлям поглед към дрешника, зървайки високия му мускулест гръб, докато нахлузва една риза. Има още синини, а също и белези, макар да съм сигурна, че може да получи помощта на цяла армия лечители, ако поиска. По някаква причина той е избрал да запази белезите.

– Стига да успея да видя семейството си – отговарям, отдръпвайки се, за да не продължа да го зяпам.

Кал се появява, този път изцяло облечен в обикновени дрехи. След миг осъзнавам, че това е същото облекло, което носеше в нощта, когато го срещнах. Не мога да повярвам, че още отначало не го видях такъв, какъвто беше в действителност: вълк в овча кожа. А сега аз съм овцата, която се преструва на вълк.

Никой не идва да ни спре, когато напускаме жилищните етажи; предполагам, че да си престолонаследникът, си има предимства.

Кал завива зад един ъгъл, насочвайки ни в просторно бетонно помещение.

– Насам.

Прилича на нещо като склад, пълен с редица от странни форми, покрити с брезентови платнища. Някои са големи, други – малки, но всички са скрити.