Виктория Айвярд - Алена кралица

– Не си тукашен – изръмжава татко, взирайки се в Кал, сякаш той е някакво насекомо. – Мога да го подуша по теб.

– Това е просто Дворецът, татко... – възразявам, но Кал ме прекъсва рязко.

– От Харбър Бей съм – казва, като внимава да изпуска „ р“ -тата в обичайния за Харбър акцент. – Започнах да служа в Оушън Хил, тамошната кралска резиденция, а сега пътувам с цялата свита, когато се местят. – Хвърля ми кос поглед с многозначително изражение в очите. – Много служители правят така.

Мама си поема накъсано дъх и посяга да хване ръката ми:

– Ти ще го направиш ли? Длъжна ли си да отидеш с онези хора , когато си тръгнат?

Искам да им кажа, че не съм избирала това, че не си тръгвам по своя воля. Но трябва да излъжа за тяхно добро.

– Тази беше единствената работа, с която разполагаха. Освен това парите са добри.

– Мисля, че имам доста добра представа какво става – изръмжава Брий лице в лице с Кал. Трябва да се признае за негова чест, че Кал дори не мигва.

– Нищо не става – казва той хладно, срещнал суровия поглед на Брий със също толкова пламтящи очи. – Мер избра да работи за двореца. Подписа договор за едногодишна служба и толкова.

Брий се отдръпва, сумтейки.

– Повече ми харесваше онова момче Уорън – промърморва той.

– Престани да се държиш като дете, Брий – сопвам се. При резкия ми тон мама трепва, сякаш само след три седмици е забравила как звучи гласът ми. Странно, очите ѝ плувват в сълзи. Тя започва да те забравя. Затова иска да останеш. За да не забрави.

– Мамо, не плачи – казвам и пристъпвам напред да я прегърна. Усещам я толкова слаба в обятията си, по-слаба, отколкото си спомням. Или може би просто никога не съм забелязвала колко крехка е станала.

– Не е само заради теб, скъпа, става дума за... – Премества поглед от мен към татко. В очите ѝ има болка, болка, която не разбирам. Другите не могат да понесат да я погледнат. Дори татко е забил поглед в безполезните си крака. Мрачна тежест се спуска върху къщата.

И тогава осъзнавам какво става, от какво се опитват да ме предпазят.

Гласът ми потреперва, когато проговарям и задавам въпрос, чийто отговор не искам да узнавам:

– Къде е Шейд?

Мама рухва и се присвива, едва успява да се добере до един стол до кухненската маса, преди да избухне в ридания. На Брий и Трами им е непоносимо да гледат: и двамата се извръщат. Гиза не помръдва, взира се в пода, сякаш иска да потъне в него. Никой не продумва, оставяйки единствено звукът от сълзите на майка ми и затрудненото дишане на татко да запълнят дупката, която някога брат ми заемаше. Брат ми, братът, с когото бях най-близка.

Отстъпвам назад, като в мъката си едва не пропускам едно стъпало, но Кал ме задържа, за да ме закрепи. Иска ми се да не го беше правил, искам да падна, да почувствам нещо твърдо и реално, та болката в главата ми да не е толкова силна. Ръката ми се вдига неволно към ухото и докосва трите камъчета, които са ми толкова скъпи. Третото, камъчето от Шейд, студенее при допира до кожата ми.

– Не искахме да ти съобщаваме в писмо – прошепва Гиза, като чопли шината си. – Загинал е, преди да дойде уволнението.

Поривът да поразя нещо с електричество, да излея гнева и тъгата си в една-единствена мълния от хапеща мощ никога не ми се е струвал толкова силен. Овладей го, казвам си. Не мога да повярвам, че се тревожех да не би Кал да подпали къщата; мълн ият а може да разрушава с такава лекота, както и пламъкът.

Гиза се бори със сълзите, заставяйки се да изрече думите:

– Опитал се да избяга. Бил екзекутиран.

Краката ми омекват и се огъват толкова бързо, че дори Кал не успява да ме улови. Не мога да чувам, не мога да виждам, мога само да чувствам. Тъга, шок, болка, усещането как целият свят се върти около мен. Крушките жужат от електричество, крещят ми толкова високо, та ми се струва, че главата ми ще се разцепи. Хладилникът припуква в ъгъла, старата му течаща батерия пулсира като умиращо сърце. Те ме дразнят, подиграват ми се, опитват се да ме накарат да се пропукам. Но аз няма. Няма.

– Мер – едва чуто прошепва Кал в ухото ми, топлите му ръце ме обгръщат, но със същия успех може да ми говори от другата страна на океана. – Мер!

Задъхвам се мъчително и тежко, опитвам се да си поема дъх. Усещам бузите си мокри, макар че не помня да съм плакала. Екзекутиран. Кръвта кипва под кожата ми. Това е лъжа. Не е побягнал. Той беше в Гвард ият а. И те са разбрали. Убили са го заради това. Погубили са го.