Виктория Айвярд - Алена кралица

Не ти искам съжалението, идва ми да изкрещя, но това би било глупаво. Монетата ще купи онова, което Гиза вече не може.

– Наистина ми е мъчно за теб, Мер. Нещата не би трябвало да бъдат такива.

Не мога да събера сили дори да се намръщя.

– Има и по-лош живот. Не ме съжалявай.

Той ме оставя досами селото и тръгвам покрай издигнатите върху подпори къщи сама. Нещо в калта и сенките смущава Кал и той изчезва, преди да успея да погледна назад и да благодаря на странния слуга.

Домът ми е тих и тъмен, но даже при това положение потръпвам от страх. От сутринта сякаш са минали сто години, част от друг живот, където бях глупава и себична и може би малко щастлива. Сега нямам нищо освен взет във войската приятел и счупените кости на сестра ми.

– Не бива да тревожиш така майка си – прогърмява към мен гласът на баща ми иззад един от подпорните стълбове. Не съм го виждала на земята от повече години, отколкото мога да си спомня.

Гласът ми изписква от изненада и страх:

– Татко? Какво правиш? Как... – Но той рязко забива палец през рамо към въжето на скрипеца, което виси от къщата. Използвал го е за първи път.

– Електричеството изгасна. Реших да погледна – казва той, кисел както винаги. Минава с количката си покрай мен и спира пред електрическото табло, закрепено с тръби в земята. Всяка къща има такова, регулиращо електрическия заряд, който поддържа светлините включени.

Татко хрипти тихо, гърдите му щракат с всяко вдишване. Може би сега Гиза ще бъде като него с ръка от преплетен метал, умът ѝ – разкъсан и огорчен от мисълта за онова, което е могло да бъде.

– Защо просто не използваш електрическите листчета, които ти донесох?

В отговор татко изважда от ризата си едно листче от дажбите и го пъха в кутията. Обикновено тя би заискрила и светнала, но не се случва нищо. Повредено.

– Няма полза – въздиша татко и се отпуска назад в стола си. Двамата се взираме в разпределителната кутия, без да можем да намерим думи, нямаме желание да помръднем, не искаме да се качваме обратно горе. Татко е избягал точно както аз, неспособен да остане в къщата, където мама със сигурност плаче над Гиза, ридаейки за изгубените мечти, докато сестра ми се опитва да не ревне заедно с нея.

Той потупва кутията, сякаш удрянето по проклетото нещо може внезапно да ни върне светлината, топлината и надеждата. Действията му стават по-тревожни, по-отчаяни, а от него се излъчва гняв. Не към мен или Гиза, а към света. Някога отдавна той ни наричаше мравки, Червени мравки, изгарящи в светлината на Сребърното слънце. Погубвани от величието на други, губещи битката за правото си да съществуваме, защото не сме специални. Ние не сме еволюирали като тях със сили и способности, каквито ограниченото ни въображение не може да си представи. Ние си останахме същите, заседнали в собствените си тела. Светът се промени около нас, а ние си останахме същите.

Тогава гневът нахлува и в мен, проклинам Фарли, Килорн, задължителната военна повинност, всяко дребно нещо, за което мога да се сетя. Металната кутия е хладна на пипане, отдавна изгубила топлината на електричеството. Но все още има вибрации дълбоко в механизма, очакващ да бъде включен отново. Вглъбявам се в опити да открия електричеството, да го върна и да докажа, че дори едно дребно нещо може да се оправи в един толкова погрешен свят. Нещо остро среща върховете на пръстите ми и кара тялото ми да подскочи стреснато. Оголена жица или неизправен ключ, казвам си. Чувството е като от боцване с карфица, като игла, пробождаща нервите ми, но болката така и не идва.

Над нас лампата на верандата оживява с бръмчене.

– Е, гледай ти – промърморва татко.

Извърта се в калта, придвижвайки се с количката обратно до скрипеца. Следвам го мълчаливо: не искам да отварям дума за причината и двамата толкова да се страхуваме от мястото, което наричаме дом.

– Никакво бягане повече – изрича едва чуто той, като се закопчава в скрипеца.

– Никакво бягане повече – съгласявам се най-вече заради себе си, а не заради него.

Скрипецът издава виещ звук от напрежението, докато го вдига на верандата. Аз съм по-бърза по стълбата, така че го чакам най-горе и безмълвно му помагам да се освободи от скрипеца.

– Проклето нещо – промърморва татко, когато най-после разкопчаваме и последната катарама.

– Мама ще се радва, че излизаш от къщата.

Татко ме поглежда остро, хващайки ръката ми. Макар че сега почти не работи, само поправя дреболии и дялка разни неща за децата, ръцете му още са груби и мазолести, сякаш току-що се е върнал от фронта. Войната никога не си тръгва.