Виктория Айвярд - Алена кралица

– Повикана си да запълниш свободно място за служба – казва, сякаш това е най-очевидното нещо на света.

Да работя. Работа. Едва не падам при тази мисъл.

Кал. Той каза, че има добра работа – а сега е използвал връзките си, за да направи същото за мен. Може би даже ще работя с него. Сърцето ми подскача от радост при тази представа, защото знам какво означава това. Няма да умра. Дори няма да се б ия . Ще работя и ще остана жива. А по-късно, когато намеря Кал, мога да го убедя да направи същото за Килорн.

– Не изоставай, нямам време да ти държа ръката!

Забързана тромаво след нея, се спускам в изненадващо тъмен тунел. Малки светлинки блестят по стените, едва озарявайки стъпалата. Над главите ни се простират тръби, жужащи от течаща вода и електричество.

– Къде отиваме? – питам едва чуто най-накрая.

Почти чувам слисването на Уолш, когато се обръща към мен, объркана:

– В Двореца на Слънцето, разбира се.

За секунда ми се струва, че сърцето ми спира:

– Ка-какво? В Двореца, истинския дворец?

Тя потупва значката върху униформата си. Короната примигва на приглушената светлина.

– Сега служиш на краля.

Приготвили са ми униформа, но почти не я забелязвам. Твърде зашеметена съм от обкръжението си, светлокафявия камък и блещукащ мозаечен под на тази забравена зала в дома на един крал. Други слуги преминават оживено покрай нас в парад от червени униформи. Обхождам с поглед лицата им, търсейки Кал, защото искам да му благодаря, но той така и не се появява.

Уолш стои до мен и шепне съвети:

– Не казвай нищо. Не чувай нищо. Не говори с никого, защото никой няма да ти проговори.

Едва проумявам думите; последните два дни опустошиха сърцето и душата ми. Мисля, че животът просто реши да отвори шлюзовете и да ме удави във водовъртеж от завои и обрати.

– Пристигна в натоварен ден, навярно най-лошия, който ще видим някога.

– Видях лодките и въздушните кораби. Сребърни плават по реката от седмици – казвам. – Повече от обикновено дори за това време на годината.

Уолш ме повежда припряно и бута поднос с блещукащи чаши в ръцете ми. Несъмнено тези неща могат да купят свободата ми и тази на Килорн, но Залата се охранява от стражи на всички врати и прозорци. Никога не бих могла да се изплъзна покрай толкова много офицери въпреки всичките си умения.

– Какво ще става днес? – питам тъпо. Кичур от тъмната ми коса пада в очите ми и преди да успея да го махна, Уолш отмята косата назад и я пристяга с мъничка фиба с бързи и прецизни движения. – Това глупав въпрос ли е?

– Не, и аз не знаех за това, не и докато не започнахме да се подготвяме. В края на краищата не са провеждали такова нещо от двайсет години, откакто беше избрана кралица Елара. – Говори толкова бързо, че думите ѝ почти се сливат. – Днес е Изпитанието на кралиците. Всички дъщери на Висшите династии, изтъкнатите Сребърни фамилии, са дошли да се предложат на принца. Довечера има голямо празненство, но сега са в Спираловидната градина, подготвят се да се представят, надяват се да бъдат избрани. Едно от тези момичета ще получи шанса да стане следващата кралица и те се надпреварват до оглупяване за този шанс.

В ума ми проблясва образ на ято пауни.

– И какво – завъртат се, казват по няколко думи, пърхат с мигли?

Но Уолш ми изсумтява презрително, клатейки глава:

– Надали. – После очите ѝ проблясват. – Ти ще прислужваш, така че ще видиш сама.

Вратите се издигат застрашително напред, изработени от резбовано дърво и стъкло с преливащи се цветове. Един слуга ги отваря и ги подпира, за да може редицата от червени униформи да се придвижи през тях. А после идва моят ред.

– Ти няма ли да дойдеш? – Долавям отчаянието в гласа си, докато почти умолявам Уолш да остане с мен. Но тя се оттегля заднешком и ме оставя сама. Преди да успея да задържа опашката или да разваля по някакъв друг начин организираната група от слуги, се заставям да мина напред и да изляза в слънчевата светлина на мястото, което тя нарече Спираловидната градина.

Първо си помислям, че съм насред друга арена като онази у дома. Пространството лъкатуши надолу в необятно, кръгло като купа пространство, но вместо каменни пейки маси и луксозни кресла задръстват спиралата от тераси. Растения и шадравани се спускат надолу по стъпалата, разделяйки терасите на ложи. В най-долния край се съединяват, украсяват тревист кръг, обграден с каменни статуи. Пред мен има отделен като ложа участък, пищно обвит в черна и червена коприна. Четири стола, всеки един – изработен от страховито на вид желязо, са обърнати с изглед към долния край.