Виктория Айвярд - Алена кралица

Да се възпротивя на Сигурността, да не се отзова на кралска призовка, би означавало смърт, и то не само за мен.

– Добре – промърморвам, разплитайки ръката си от тази на Гиза. Тя посяга да ме улови, но майка ни я дръпва обратно. – Ще се видим по-късно, нали?

Въпросът увисва във въздуха и усещам как топлата длан на татко докосва съвсем леко ръката ми. Сбогува се. Очите на мама плуват в неизплакани сълзи, а Гиза се опитва да не мига, да запомни всяка последна секунда с мен. Дори нямам нещо, което мога да ѝ оставя. Но преди да успея да се забавя или да си позволя да заплача, един офицер ме хваща за ръката и ме издърпва.

Думите се откъсват с усилие от устните ми, макар че излизат съвсем малко по-силни от шепот:

– Обичам ви.

А после вратата се затръшва зад мен, изхвърляйки ме вън от дома ми и от досегашния ми живот.

Превеждат ме припряно през селото надолу по пътя до пазарния площад. Минаваме покрай порутената къща на Килорн. Обикновено по това време той вече е буден, почти стигнал до реката, за да започне деня отрано, когато е още хладно, но тези дни са отминали. Сега си представям, че проспива половината ден, радвайки се на малките удобства, които има, преди да го вземат във войската. Част от мен иска да му извика за сбогом, но не го правя. Ще дойде у дома да ме търси по-късно и Гиза ще му разкаже всичко. С безмълвен смях си спомням, че Фарли ще ме очаква днес, за да ѝ платя цяло състояние. Ще бъде разочарована.

На площада ни чака блестящ черен транспортер. Четири колела, стъклени прозорци, заоблен и опиращ в земята – прилича на звяр, готов да ме погълне. Друг офицер седи пред контролното табло и дава газ, когато се приближаваме: двигателят бълва черен дим във въздуха на ранната утрин. Натикват ме отзад без нито дума, а прислужницата едва успява да се плъзне до мен, преди транспортерът да потегли и да се устреми надолу по пътя със скорост, каквато дори не съм си представяла. Това ще бъде първото – и последното ми – возене в такова нещо.

Искам да проговоря, да попитам какво става, как ще ме накажат за престъпленията ми, но знам, че никой няма да обърне внимание на думите ми. Затова се взирам навън през прозореца, гледайки как селото изчезва, докато навлизаме в гората, носейки се с бясна скорост по познатия северен път. Не е толкова претъпкано като вчера, а пътят е осеян с офицери от Сигурността. Дворецът е под контрол, каза прислужницата. Предполагам, че това имаше предвид.

Стената от диамантено стъкло блести напред, отразила слънцето, докато то се издига от гората. Искам да примижа, но не помръдвам. Тук трябва да си държа очите отворени.

Портата гъмжи от черни униформи, всички офицери на Сигурността проверяват отново и отново пътниците на влизане. Когато се спускаме по инерция и спираме, прислужницата ме издърпва покрай опашката от хора и ме замъква през портата. Никой не протестира, нито дори си прави труда да провери личните карти. Сигурно я познават тук.

Щом се озоваваме вътре, тя хвърля поглед назад към мен:

– Аз съм Ан, между другото, но тук ни наричат главно по фамилия. Казвай ми Уолш.

Уолш. Името звучи познато. В съчетание с избледнялата ѝ коса и загоряла кожа може да означава само едно.

– Ти си от...

– Подпорите, също като теб. Познавах брат ти Трами и ми се ще да не познавах Брий. Истински разбивач на сърца е това момче. – На Брий му се носеше славата из селото, преди да замине. Веднъж ми каза, че не се бои от военната повинност толкова много, колкото всички други, защото дузината жадни за кръв момичета, които оставял, били далеч по-опасни. – Теб обаче не те познавам. Но със сигурност ще те опозная.

Неволно се наежвам:

– Какво трябва да означава това?

– Искам да кажа, че тук ще работиш дълги часове. Не зная кой те е наел или какво са ти казали за работата, но тя започва да те изтощава. Не става дума само за сменяне на чаршафи и разчистване на масата. Трябва да гледаш, без да виждаш, да чуваш, без да слушаш. Там ние сме предмети, живи статуи, предназначени да служат. – Тя въздъхва полугласно и се обръща, отваря рязко една врата, вградена точно отстрани в портата. – Особено сега с тази история с Алената гвардия. Никога няма подходящ момент да си Червен, но този е особено лош.

Тя пристъпва през вратата, привидно част от твърдата стена. Отнема ми време да осъзная, че слиза по стълбище, изчезвайки в полумрака.

– Работата ли? – настоявам. – Каква работа? За какво става дума?

Тя се обръща на стълбите и едва не забелва очи към мен: