Виктория Айвярд - Алена кралица

– Да – отвръщам, сочейки към себе си. Каква друга бих могла да бъда – с избледнялата си коса, мръсни дрехи и сломен поглед. Той е моята ярка противоположност: с хубава и чиста риза, а обувките му са от мека, отразяваща светлината кожа. Размърдва се под погледа ми, играейки си с яката. Карам го да се чувства неудобно.

Той побледнява на лунната светлина, очите му се стрелкат насам-натам.

– Харесва ли ти? – пита, отклонявайки се от темата. – Да живееш там?

Въпросът му почти ме кара да се засмея, но той не изглежда развеселен.

– Харесва ли се изобщо на някого? – отвръщам накрая и се чудя на какво, по дяволите, си играе.

Но вместо да отвърне бързо и сопнато, да се тросне, както би направил Килорн, той млъква. Мрачно изражение преминава по лицето му.

– Обратно ли се връщаш? – пита внезапно, посочвайки с жест надолу по пътя.

– Защо, да не те е страх от тъмното? – изричам провлачено, като скръствам ръце на гърдите си. Но дълбоко под лъжичката ме свива, питам се дали би трябвало да се страхувам. Той е силен, бърз е, а ти си съвсем сама тук.

Усмивката му се връща и утехата, която ми дава, е смущаваща.

– Не, но искам да съм сигурен, че ще си държиш ръцете намясто през остатъка от нощта. Не можем да допуснем целият бар да се изсипе навън, нали? Аз съм Кал, между другото – добавя, протягайки ръка да се ръкува с мен.

Не я поемам, спомняйки си пламтящата топлина на кожата му. Вместо това се отправям надолу по пътя с бързи и тихи стъпки. „Мер Бароу“, казвам му през рамо, но на дългите му крака не им отнема много време да ме настигнат.

– Е, винаги ли си толкова любезна? – упорства той и по някаква причина се чувствам до голяма степен като експеримент, подложен на оглед. Но студеното сребро в ръката ми ме кара да запазя спокойствие, напомня ми какво друго има той в джобовете си. Сребро за Фарли. Колко подобаващо.

– Господарите ти сигурно ти плащат добре, та носиш цели крони – отвръщам сопнато, надявайки се да го сплаша, за да зареже темата. Планът сработва прекрасно и той отстъпва.

– Имам добра работа – обяснява, но всъщност се опитва да се отърве от обясненията.

– Това прави един от нас.

– Но ти си...

– На седемнайсет – довършвам вместо него. – Все още ми остава известно време преди постъпването във войската.

Той присвива очи, стисва устни в мрачна линия. В гласа му се промъква твърда нотка, изостряйки думите му:

– Колко време?

– Все по-малко всеки ден. – Дори само от изричането на тези думи на глас ме заболяват вътрешностите. А Килорн има дори по-малко време от мен.

Думите ми заглъхват и той отново се взира, оглеждайки ме, докато вървим през гората. Погълнат от мисли.

– И няма работа – промърморва повече на себе си, отколкото на мен. – Няма начин да избегнеш военната повинност.

Объркването му ме смущава:

– Може би там, откъдето си ти, нещата са различни.

– Затова крадеш.

Крада.

– Това е най-доброто, което мога да направя – отронва се от устните ми. Отново си спомням, че причиняването на болка е единственото, за което ме бива. – Сестра ми обаче има работа. – Това се изплъзва от устните ми, преди да си спомня. Не, няма. Вече не. Заради теб.

Кал ме наблюдава как се боря с думите, докато се чудя дали да се поправя, или не. Едва успявам да запазя спокойно изражение, да се предпазя да не рухна изцяло пред един напълно непознат. Но той сигурно вижда какво се опитвам да скрия.

– Беше ли в Двореца днес? – Мисля, че вече знае отговора. – Метежите бяха ужасни.

– Наистина бяха. – Почти се задавям с думите.

– Ти да не би... – настоява той възможно най-тихо и спокойно. Това е все едно да пробиеш дупка в язовирна стена и всичко се излива. Не бих могла да възпра думите дори да исках.

Не споменавам Фарли или Алената гвардия, нито дори Килорн. Само че сестра ми ме вмъкна във Великолепната градина, за да ми помогне да открадна парите, от които имахме нужда, за да оцелеем. После разказвам за грешката на Гиза, за нараняването ѝ, какво означаваше това за нас. Какво причиних на семейството си. Какво причинявам: разочаровам майка си, излагам баща си, като крада от хората, които наричам своя общност. Тук, на пътя, заобиколена единствено от тъмнината, разказвам на един непознат колко съм ужасна. Той не задава въпроси дори когато думите ми звучат лишени от смисъл. Просто слуша.

– Това е най-доброто, което мога да направя – повтарям, преди гласът да ми изневери напълно.

После в крайчеца на окото ми блясва сребро. Той държи нова монета. На лунната светлина едва различавам очертанията на пламтящата корона на краля, щампована в метала. Когато я притиска в ръката ми, очаквам да почувствам отново топлината му, но той е изстинал.