Виктория Айвярд - Алена кралица

– Много схватливо от твоя страна! – крещи през рамо.

Не успявам да се сдържа и поглеждам назад към площада, докато я следвам. Тълпата Сребърни приижда, тършувайки из сергиите като глутница вълци. Малкото изостанали Червени се присвиват страхливо на земята, молейки за милост. А във фонтана, от който току-що се спасих, с лице надолу се носи мъж с оранжева коса.

Тялото ми трепери, всеки нерв пламти, докато си проправяме път към портата. Гиза държи ръката ми, дърпа ме през тълпата.

– Десет мили до вкъщи – промърморва Гиза. – Намери ли каквото ти трябваше?

Тежестта на срама ми се стоварва върху мен и ме смазва, когато поклащам глава. Нямаше време. Едва успях да сляза по булеварда, преди да излъчат репортажа. Не можех да направя нищо.

Лицето на Гиза посърва, сбърчва се в леко намръщена гримаса.

– Ще измислим нещо – казва тя: гласът ѝ е точно толкова отчаян, колкото се чувствам аз.

Но портата се издига застрашително напред и се приближава с всяка изминала секунда. Изпълва ме с ужас. Мина ли веднъж през нея, тръгна ли си, с Килорн наистина ще е свършено.

И мисля, че тя го прави именно затова.

Преди да успея да я спра, да я уловя или да я издърпам, ловката малка ръка на Гиза се шмугва в нечия торба. Не просто нечия обаче, а на бягащ Сребърен. Сребърен с твърди като олово очи, суров нос и квадратни рамене, които направо крещят: „Не се забърквай с мен!“. Гиза може и да е изкусна с иглата и конеца, но не е джебчийка. На онзи му отнема само секунда да осъзнае какво става. А после някой сграбчва Гиза и я повдига от земята.

Това е същият Сребърен. Двама са. Близнаци?

– Моментът не е разумен да започваш да пребъркваш джобове на Сребърни – изричат в един глас близнаците. А после вече са трима, четирима, петима, шестима и ни заобикалят в тълпата. Умножават се. Той е създател на клонинги.

От тях ми се завива свят:

– Тя не искаше да направи нищо лошо, тя е само едно глупаво хлапе...

– Аз съм само едно глупаво хлапе! – изкрещява Гиза, опитвайки се да ритне онзи, който я държи.

Те се изкискват заедно в ужасяващ звук.

Хвърлям се към Гиза, опитвам се да я изтръгна, но един от тях ме бута обратно на земята. Твърдият каменен път изкарва въздуха от дробовете ми и аз се мъча да си поема дъх, гледайки безпомощно как друг близнак поставя крак върху корема ми, и ме притиска надолу.

– Моля ви... – изричам задавено, но вече никой не ме слуша. Виенето в главата ми се усилва, докато всички камери се завъртат да насочат обективите си към нас. Отново се чувствам наелектризирана, този път от страх за сестра си.

Един офицер от Сигурността, онзи, който ни пусна да влезем по-рано тази сутрин, се приближава с широки крачки с пистолета си в ръка.

– Какво става тук? – изръмжава той, като оглежда еднаквите Сребърни.

Един по един те отново се сливат, докато остават само двама: онзи, който държи Гиза, и този, който ме притиска към земята.

– Тя е крадла – казва единият и разтърсва сестра ми. За нейна чест трябва да ѝ се признае, че тя не изпищява.

Служителят я разпознава, за частица от секундата лицето му се присвива в намръщена гримаса.

– Знаеш закона, момиче.

Гиза навежда глава:

– Знам закона.

Боря се с всички сили, опитвам се да спра онова, което се задава. Разбива се стъкло, когато един екран наблизо пука и проблясва, счупен от метежа. Това ни най-малко не спира офицера, когато сграбчва сестра ми я бута на земята.

Собственият ми глас изкрещява, присъединява се към глъчката на хаоса.

– Аз бях! Идеята беше моя! Наранете мен! – Но те не слушат. Не ги е грижа.

Мога само да гледам как офицерът полага сестра ми до мен. Очите ѝ са приковани върху моите, когато той стоварва задния край на пистолета, раздробявайки костите в ръката ѝ, с която шие.

Килорн ще ме намери, където и да се опитам да се скрия, затова продължавам да се движа. Спринтирам, сякаш мога да избягам от онова, което причиних на Гиза, от начина, по който предадох Килорн, от това как съсипах всичко. Но дори аз не мога да избягам от изражението в очите на майка ми, когато доведох Гиза до вратата. Видях сянката на безнадеждност да прекосява лицето ѝ и затичах, преди баща ми да успее да се появи в количката си. Не можех да се изправя лице в лице с двамата. Аз съм страхливка.

Затова тичам, докато вече не мога да мисля, докато всеки лош спомен избледнява, докато вече мога да чувствам само изгарящото усещане в мускулите си. Дори си казвам, че сълзите по бузите ми са капки дъжд.