Виктория Айвярд - Алена кралица

Самата зала хвърля блещукаща сянка над мен и аз откривам, че отново се взирам с глупаво благоговение. После обаче ме сепва бръмчащ шум. В първия момент прозвучава като гонга на арената – онзи, който дава сигнал за започване на двубой, но този е различен. Нисък и някак по-тежък. Без да мисля, се обръщам в посока на шума.

В бара до мен всички видео екрани потрепват, излъчват една и съща програма. Не кралско обръщение, а новинарски репортаж. Дори Сребърните спират, за да гледат в напрегнато мълчание. Когато бръмченето спира, започва репортажът. На екрана се появява пухкава руса жена, Сребърна, без съмнение. Чете от лист хартия и изглежда изплашена.

– Сребърни от Норта, извиняваме се за прекъсването. Преди тринайсет минути в столицата беше извършена терористична атака.

Сребърните около мен ахват, чува се уплашен шепот.

Мога само да примигна слисано. Терористична атака ли? Върху Сребърните?

Това изобщо възможно ли е?

– Това е било организирано бомбардиране на правителствени сгради в Уест Арчън. Според сведенията пострадали са Кралският Съд, Хазната и дворецът Уайтфайър, но Съдът и Хазната не са имали заседания тази сутрин. – Изображението се променя и се измества от жената към кадър с горяща сграда. Офицери от Сигурността евакуират хората вътре, докато нимфи бълват вода върху пламъците. Лечители, отличаващи се по черно-червен кръст върху ръката, тичат напред-назад сред тях. – Кралското семейство не е било отседнало в Уайтфайър и не се съобщава за жертви по това време. Очаква се крал Тиберий да отправи обръщение към нацията до един час.

Един Сребърен до мен стиска юмрук и удря по бара, като осейва с тънки като паяжина пукнатини солидния каменен плот. Силнорък.

– Това е работа на езерняците! Губят на север, затова слизат на юг да ни сплашат! – Неколцина се смеят подигравателно заедно с него, ругаейки Езерните земи.

– Би трябвало да ги заличим, да ги изтикаме чак до Прерията! – гръмко заявява друг Сребърен. Мнозина надават одобрителни възгласи. Нужна ми е цялата ми сила, за да не се озъбя на тези страхливци, които никога няма да видят предните линии или да изпратят децата си да се бият. За тяхната Сребърна война се плаща в Червена кръв.

Докато по екрана се появяват още и още кадри, показващи как мраморната фасада на съдебната палата избухва в прах, или стена от диамантено стъкло устоява на огнено кълбо, част от мен се чувства щастлива. Сребърните не са непобедими. Имат врагове, врагове, които могат да ги наранят, и поне веднъж не се крият зад Червен щит.

Репортерката се появява отново, по-бледа от всякога. Някой ѝ прошепва нещо извън кадър и тя прелиства бележките си с треперещи ръце.

– Изглежда, че една организация е поела отговорността за бомбардирането на Арчън – казва тя, като пелтечи леко. Крещящите мъже утихват бързо, жадни да чуят думите от екрана. – Терористична групировка, чиито членове наричат себе си Алената гвардия, излъчи този видео материал преди минути.

– Алената гвардия ли? Кой, по дяволите... Някаква измама... – и други объркани въпроси се надигат из бара. Никой не е чувал за Алената гвардия преди.

Но аз съм.

Така Фарли нарече себе си. Себе си и Уил. Но те са контрабандисти и двамата, не терористи или хора, които пускат бомби, или каквото там друго може да твърди репортажът. Това е съвпадение, не може да са те.

На екрана ме посреща ужасна гледка. Пред нестабилна камера стои жена с алена карирана кърпа за глава, вързана около лицето, така че проблясват само пламенните ѝ сини очи. В едната си ръка държи пистолет, а в другата – опърпано червено знаме. На гърдите ѝ има бронзова значка във форма на разкъсано слънце.

– Ние сме Алената гвардия и се застъпваме за свободата и равенството на всички хора... – казва жената. Разпознавам гласа ѝ.

Фарли.

– ... започвайки с Червените.

Не е нужно да съм гений, за да знам, че бар, пълен с разгневени жестоки Сребърни, е последното място, където едно Червено момиче трябва да бъде в момента. Но не мога да помръдна. Не мога да откъсна очи от лицето на Фарли.

– Вие вярвате, че сте господари на света, но вашето царуване като крале и богове е към края си. Докато не ни признаете като човешки същества, като равни, битката ще е пред прага ви. Не на бойно поле, а в градовете ви. По улиците ви. В домовете ви. Вие не ни виждате и затова сме навсякъде. – Гласът ѝ звучи убедително, самоуверено. – И ние ще се надигнем. Червени като зората.