Виктория Айвярд - Алена кралица

– Баща ти се погрижи да са наясно какво правят дълго преди да заминат. От помощ е и това, че всичките са големи колкото къщи. – Той се ухилва насилено, опитвайки се да ме разсмее. Не се получава. – Аз съм добър плувец и моряк. Ще имат нужда от мен по езерата.

Едва когато обвива ръце около мен и ме прегръща, осъзнавам, че се треса.

– Килорн – промърморвам с лице в гърдите му. Но следващите думи отказват да излязат. Можеше да съм аз. Но моето време бързо наближава. Мога само да се надявам Килорн да оцелее достатъчно дълго, за да го видя отново в казармите или в някой окоп. Може би тогава ще намеря подходящите думи. Може би тогава ще разбера как се чувствам.

– Благодаря ти, Мер. За всичко. – Той се дръпва назад, като ме пуска прекалено бързо. – Ако спестяваш, ще имаш достатъчно до момента, когато легионът дойде за теб.

Заради него кимвам. Но не планирам да го оставя да се бие и да умре сам.

Когато си лягам, вече знам, че няма да спя тази нощ. Трябва да има нещо, което мога да направя, и дори да ми отнеме цяла нощ, ще го открия.

Гиза се прокашля насън и звукът е изтънчен, тихичък. Дори в безсъзнание тя успява да се държи като дама. Нищо чудно, че се вписва толкова добре при Сребърните. Тя е всичко, което те харесват в една Червена: тиха, задоволяваща се с малко и скромна. Добре е, че именно тя трябва да си има работа с тях, да помага на онези глупави свръхчовеци да си избират коприна и фини платове за дрехи, които ще облекат само по веднъж. Тя казва, че се свиква с това, с огромните парични суми, които пръскат по такива обикновени неща. А във Великолепната градина, пазарището на Съмъртън, парите се увеличават десетократно. Заедно с господарката си Гиза шие дантела, коприна, кожа, дори скъпоценни камъни, за да създава годни за носене произведения на изкуството за елита на Сребърните, който, изглежда, следва кралските особи навсякъде. Парадът – така ги нарича тя, безкраен поход на кипрещи се пауни, всеки – по-горд и нелеп от предишния. Всички – Сребърни, всички – глупави, и всички – обсебени от общественото си положение.

Тази вечер ги мразя дори повече от обикновено. Чорапите, които губят, вероятно биха били достатъчни, за да спасят мен, Килорн и половината Подпори от военна повинност.

За втори път тази нощ сякаш ме удря гръм.

– Гиза. Събуди се. – Не шепна. Това момиче спи като мъртво. – Гиза.

Тя се размърдва и изстенва във възглавницата.

– Понякога ми идва да те убия – промърморва.

– Колко сладко. Сега се събудӰ!

Очите ѝ са още затворени, когато скачам, след секунда се приземявам върху нея като грамадна котка. Преди да успее да започне да крещи, да хленчи и да замеси и майка ми, аз затискам устата ѝ с длан:

– Просто ме изслушай, това е всичко. Не говори, просто слушай.

Тя изсумтява в ръката ми, но все пак кимва.

– Килорн...

При споменаването му кожата ѝ се облива в яркочервено. Тя дори се изкикотва – нещо, което никога не прави. Но нямам време за ученическото ѝ увлечение, не и сега.

– Престани, Гиза. – Поемам си треперлив дъх. – Килорн ще бъде взет във войската.

И тогава смехът ѝ секва. Задължителната военна повинност не е шега работа, не и за нас.

– Намерих начин да го измъкна оттук, да го спася от войната, но имам нужда от помощта ти, за да го направя. – Боли ме да го кажа, но думите някак се откъсват от устните ми. – Нуждая се от теб, Гиза. Ще ми помогнеш ли?

Тя не се поколебава да отговори и изпитвам огромен прилив на любов към сестра си.

– Да.

Добре е, че съм ниска, иначе резервната униформа на Гиза никога нямаше да ми стане. Тя е плътна и тъмна, съвсем неподходяща за лятното слънце, с копчета и ципове, които сякаш се напичат в горещината. Раницата на гърба ми се движи, почти смазвайки ме с тежестта на платовете и шивашките инструменти. Гиза има собствена раница и тясна униформа, но изглежда, че те ни най-малко не я смущават. Свикнала е на тежка работа и тежък живот.

Преплаваме по-голямата част от разстоянието нагоре по реката, притиснати между бушели пшеница на баржата на един благосклонен фермер, с когото Гиза се сприятели преди години. По тези места хората ѝ се доверяват, както никога не могат да се доверят на мен. Фермерът ни оставя, когато имаме да изминем още миля, недалече от криволичещата върволица от търговци, запътили се към Съмъртън. Сега се тътрим с тях към онова, което Гиза нарича Градинската врата, макар че не се виждат градини. Това всъщност е порта, направена от искрящо стъкло, което ни заслепява още преди да успеем да пристъпим вътре. Останалата част от стената изглежда направена от същия материал, но не мога да повярвам, че Сребърният крал ще бъде достатъчно глупав, за да се крие зад стъклени стени.