Виктория Айвярд - Алена кралица

Тя ми маха да се приближа до пейката, изрязана в стената на фургона, и сяда отново едва след като съм седнала аз. Уил ни следва плътно и почти рухва в едно износено кресло: очите му пробягват бързо между момичето и мен.

– Мер Бароу, запознай се с Фарли – промърморва той и тя стиска челюст.

Погледът ѝ се спира върху лицето ми.

– Искаш да транспортираш товар.

– Себе си и едно момче... – Но тя вдига голяма мазолеста ръка и ме прекъсва рязко.

– Товар – повтаря с многозначителен поглед. Сърцето ми подскача в гърдите: това момиче Фарли може да се окаже услужливо. – А каква е дестинацията?

Блъскам си ума, опитвайки се да се сетя за някое сигурно място. Старата карта от класната стая изплува пред очите ми, очертава бреговата линия и реките, бележи градове и села и всичко между тях. От Харбър Бей на запад до Езерните земи, от Северната тундра до засегнатите от радиация пусти земи на Руините и Разлива за нас това е все опасна земя.

– Някъде, където не ни застрашават Сребърните. Това е всичко.

Фарли примигва към мен, изражението ѝ не се променя.

– Безопасността си има цена, момиче.

– Всичко си има цена, момиче – изстрелвам в отговор със същия тон като нейния. – Никой не знае това по-добре от мен.

Из фургона се проточва дълъг миг мълчание. Чувствам как нощта бавно си отива, отнемайки скъпоценни минути от Килорн. Фарли сигурно усеща безпокойството и нетърпението ми, но не бърза да заговори. Сякаш след цяла вечност най-сетне отваря уста.

– Алената гвардия приема, Мер Бароу.

Нужна ми е цялата сдържаност, която притежавам, за да ми попречи да скоча радостно от мястото си. Но нещо ме възпира, спира усмивката да премине по лицето ми.

– Очакваме цялостно заплащане в равностойността на хиляда крони – продължава Фарли.

Това насмалко не изкарва въздуха от дробовете ми. Дори Уил изглежда изненадан, пухкавите му бели вежди изчезват в пътя на косата му.

– Хиляда? – успявам да издумам задавено. Никой не работи с такива суми, не и в Подпорите. Такава сума би могла да изхранва семейството ми в продължение на година. На много години.

Но Фарли не е свършила. Имам усещането, че се наслаждава на това.

– Тази цена може да се плати в книжни банкноти, тетрархови монети или еквивалента в разменени стоки. На човек, разбира се.

Две хиляди крони. Цяло състояние. Свободата ни струва цяло състояние.

– Товарът ви ще бъде преместен вдругиден. Трябва да платите тогава.

Едва мога да дишам. По-малко от два дни, за да натрупам толкова пари, колкото не съм откраднала през целия си живот. Няма начин.

Тя дори не ми дава време да протестирам.

– Приемаш ли условията?

– Трябва ми повече време.

Тя поклаща глава и се навежда напред. Подушвам барут по нея.

– Приемаш ли условията?

Невъзможно е. Лекомислено е. Това е най-добр ият ни шанс.

– Приемам условията.

Следващите мигове минават като в мъгла, докато се тътря към къщи през калните сенки. Умът ми гори, опитвам се да измисля начин да се докопам до нещо, което струва поне приблизително колкото цената на Фарли. В Подпорите няма нищо, това е сигурно.

Килорн още чака в тъмнината с вид на малко изгубено момче, каквото наистина предполагам, че е.

– Лоши новини? – пита, като се мъчи да го произнесе с безизразен тон, но въпреки това гласът му потрепва.

– Контрабандистите могат да ни измъкнат оттук. – Заради него запазвам спокойствие, докато обяснявам. Две хиляди крони със същия успех могат да са кралският трон, но аз карам нещата да звучат безобидно. – Ако някой може да го направи, това сме ние. Ние можем.

– Мер. – Гласът му е студен, по-студен от зимата, но празното изражение в очите му е по-лошо. – Свършено е. Изгубихме.

– Но ако само...

Той ме сграбчва за раменете, държи ме на една ръка разстояние в здравата си хватка. Не боли, но въпреки това ме стряска.

– Не ми причинявай това, Мер. Не се преструвай, че има изход. Не ми давай надежда.

Той е прав. Жестоко е да даваш надежда там, където не би трябвало да я има. Тя само се превръща в разочарование, негодувание, гняв: всички неща, които правят този живот по-труден, отколкото вече е.

– Просто нека да го приема. Може би, може би тогава мога наистина да си подредя мислите, да бъда обучен, както трябва, да си дам надежда за успех в света навън.

Ръцете ми намират китките му и ги стискам силно.

– Говориш, сякаш вече си мъртъв.

– Може би съм.

– Братята ми...