Виктория Айвярд - Алена кралица

– Използвала си онзи пипер, който ти донесох?

Вместо да кимне и да се усмихне и да ми благодари, че съм забелязала, тя се изчервява и не отговаря. Знае, че съм го откраднала точно като всичките ми подаръци.

Гиза забелва очи над яхнията си, усещайки накъде върви този разговор.

Бихте си помислили, че досега ще съм свикнала, но неодобрението им бавно се трупа върху мен.

С въздишка мама заравя лице в ръцете си:

– Мер, знаеш, че го оценявам – просто ми се иска...

Довършвам вместо нея:

– Да приличам на Гиза?

Мама клати глава. Поредната лъжа.

– Не, разбира се, че не. Не исках да кажа това.

– Ясно. – Сигурна съм, че горчивината в гласа ми може да се усети чак на другия край на селото. Полагам всички усилия да попреча на гласа си да ми изневери. – Това е единственият начин, по който мога да помогна, преди... преди да замина.

Споменаването на войната е бърз начин да накарам близките си да замлъкнат. Дори хриптенето на татко спира. Мама обръща глава, бузите ѝ се зачервяват от гняв. Под масата ръката на Гиза се сключва около моята.

– Знам, че правиш всичко, каквото можеш, с разумни основания – прошепва мама. Нужно ѝ е голямо усилие да каже това, но все пак то ме утешава.

Замълчавам си и се заставям да кимна.

После Гиза подскача на мястото си, сякаш се е стреснала от нещо:

– О, за малко да забравя. Отбих се в пощата на връщане от Съмъртън. Имаше писмо от Шейд.

Все едно някой пуска бомба. Мама и татко скачат тромаво на крака, посягат към мръсния пощенски плик, който Гиза измъква от жилетката си. Оставям ги да си го подават, оглеждайки листа. Никой от тях не може да чете, така че отбират каквото могат от самия лист.

Татко подушва писмото в опит да разпознае мириса:

– Бор. Не дим. Това е добре. Далече е от Задушливите земи.

Всички въздъхваме облекчено при тези думи. Задушливите земи са бомбардираната ивица земя, свързваща Норта с Езерните земи, където се водят повечето от боевете. Войниците прекарваха по-голямата част от времето си там, снишаваха се в окопите, обречени да загинат в експлозия или да предприемат дръзки атаки, завършващи с клане. Останалата част от границата се състои главно от езера, макар че в далечния север се превръща в тундра, прекалено студена, гола и пуста, за да се бият за нея. Татко беше ранен в Задушливите земи преди години, когато върху неговата военна част паднала бомба. Сега Задушливите земи са толкова опустошени от десетилетия на битки, че димът от експлозиите се е превърнал в постоянна мъгла, и там не вирее нищо. Мястото е мъртво и сиво като бъдещето на войната.

Той най-сетне ми подава писмото да го прочета и аз го отварям с огромно нетърпение, едновременно любопитна и изплашена да видя какво има да разкаже Шейд.

Скъпо семейство, жив съм. Очевидно.

Това изтръгва тих кикот от татко и мен и дори една усмивка от Гиза. На мама не ѝ е толкова забавно, въпреки че Шейд започва така всяко писмо.

Изтеглиха ни далече от фронта, както татко с неговия нюх на копой вероятно се е досетил. Хубаво е да се върнем отново в главните лагери. Тук е Червено като зората, Сребърните офицери дори почти не се мяркат. А без дима на Задушливите земи всъщност се вижда как слънцето изгрява по-ярко всеки ден. Но няма да съм тук задълго. Командването планира да пренасочи нашата част за бойни действия в езерните области и бяхме изпратени на един от новите бойни кораби. Срещнах една жена медик, отделила се от частта си, която каза, че познава Трами и че той е добре. Засегнало го малко парче шрапнел, докато се изтегляли от Задушливите земи, но се възстановил добре. Без инфекция, без трайно увреждане.

Мама въздиша силно, като клати глава:

– Без трайни увреждания – изсумтява тя.

Все още нищо за Брий, но не се тревожа. Той е най-добрият от нас и наближава петгодишния си отпуск. Скоро ще се прибере у дома, мамо, за да сложи край на тревогите ти. Няма нищо друго за съобщаване, поне не и такова, което мога да напиша в писмо. Гиза, недей да се перчиш твърде много, макар че има защо. Мер, не бъди такова зверче през цялото време и спри да биеш онова момче Уорън. Татко, гордея се с теб. Винаги. Обичам ви всичките. Ваш любим син и брат, Шейд.

Както винаги, думите на Шейд ни пронизват. Почти мога да чуя гласа му, ако се постарая достатъчно. После светлините над нас внезапно започват да припукват.

– Никой ли не пъхна в контакта листчетата от дажбите, които взех вчера? – питам, преди светлините да потрепнат и да угаснат, потапяйки ни в тъмнина. Когато очите ми се приспособяват, едва виждам как мама клати глава.