Виктория Айвярд - Алена кралица

Преди да отворя вратата пред обичайния хаос, потупвам знамето, което пърха на верандата. Три червени звезди върху пожълтял плат, по една за всеки брат, и място за още. Място за мен. Повечето къщи имат такива знамена, някои – с черни ивици вместо звезди в безмълвен спомен за мъртви деца.

Вътре мама се поти над печката, разбърквайки яхнията в тенджерата, докато баща ми гледа свирепо от инвалидната си количка. Гиза бродира на масата, създава нещо прекрасно и изящно и напълно неразбираемо за мен.

– Прибрах се – казвам, без да се обръщам конкретно към някого. Татко помахва в отговор, мама кимва, а Гиза не вдига поглед от своето парче коприна.

Пускам до нея кесията си с откраднати вещи, оставям монетите да иззвънтят възможно най-силно.

– Мисля, че имам достатъчно да спретнем свястна торта за рождения ден на татко. И още батерии, достатъчно да изкараме месеца.

Гиза оглежда кесията, мръщейки се с неприязън. Тя е само на четиринайсет, но с остър ум за възрастта си.

– Някой ден хората ще дойдат и ще вземат всичко, което имаш.

– Ревността не ти приляга, Гиза – сгълчавам я и я потупвам по главата. Ръцете ѝ литват нагоре към съвършената ѝ лъскава червена коса, приглаждат я обратно в прилежно стегнатия кок.

Винаги съм искала нейната коса, макар че никога не бих ѝ го казала. Докато нейната е като огън, моята коса е това, което наричаме „речно кафява“. Тъмна в корените, бледа в краищата, докато цветът изчезва от косите ни, изсмукан от стреса на живота в Подпорите. Повечето хора поддържат косата си къса, за да крият сивите си краища, но не и аз. Харесва ми напомнянето, че дори косата ми знае, че животът не би трябвало да бъде такъв.

– Не ревнувам – казва обидено тя, като се връща към работата си. Пришива огнени цветя, всяко едно – красив пламък от конци на фона на маслено черна коприна.

– Прекрасно е, Ги. – Оставям ръката си да проследи едно от цветята и се дивя на коприненонежния му допир. Тя вдига поглед и се усмихва меко, показвайки равни зъби. Колкото и да се препираме, тя знае, че е моята малка звезда.

И всички знаят, че аз съм ревнивата, Гиза. Не мога да върша нищо, освен да крада от хора, които наистина умеят да правят разни неща.

Щом завърши чиракуването си, тя ще може да си отвори собствен магазин. Отвсякъде ще идват Сребърни да плащат за нейните кърпички, знамена и облекло. Гиза ще постигне това, което малцина Червени успяват, и ще живее добре. Ще се погрижи за родителите ни и ще даде на мен и братята ми работа, за да ни измъкне от войната. Един ден Гиза ще ни спаси само с иглата и конеца си.

– Като нощта и деня сте, момичета мои – промърморва мама, като прокарва пръст през посивяващата си коса. Не го казва като обида, а като щекотлива истина. Гиза е сръчна, красива и мила. Аз съм малко по-недодялана, както меко се изразява мама. Тъмнината, контрастът със светлината на Гиза. Предполагам, че единственото общо нещо между нас са обиците, които си делим, споменът за братята ни.

Татко изхриптява от ъгъла си и удря по гърдите си с юмрук. Това е обичайно, защото има само един истински бял дроб. За щастие, спаси го умението на един Червен медик, който замести съсипания бял дроб с устройство, което можеше да диша вместо него. Не беше изобретение на Сребърните, защото на тях не им трябват такива неща. Те имат лечителите си. Но лечителите не си губят времето да спасяват Червените или дори да работят на предните линии, за да поддържат войниците живи. Повечето от тях остават в големите градове, удължават живота на престарели Сребърни, поправят съсипани от алкохола черни дробове и други такива. Така че ние сме принудени да се задоволяваме с таен пазар на техника и изобретения, за да се справим. Някои са глупави, повечето не вършат работа, но малко щракащ метал спаси живота на татко. Винаги го чувам как цъка: като мъничък пулс, който му помага да диша.

– Не искам торта – промърморва той. Не ми убягва бързият поглед, който хвърля към растящия си корем.

– Е, кажи ми какво искаш, татко? Нов часовник или...

– Мер, не смятам нещо, което си отмъкнала от нечия китка, за ново.

Преди в къщата на семейство Бароу да може да се разрази нова война, мама сваля яхнията от печката.

– Вечерята е сервирана. – Донася я на масата и изпаренията ме заливат.

– Ухае страхотно, мамо – лъже Гиза. Татко не е толкова тактичен и прави гримаса към яденето.

Понеже не искам да бъда разобличена, се насилвам да преглътна малко яхния. За моя приятна изненада не е толкова зле, както обикновено.