Виктория Айвярд - Алена кралица

Килорн Уорън. Чирак на рибар, сирак от войната и вероятно единственият ми истински приятел. Като деца се биехме ожесточено помежду си, но сега, когато сме по-големи – а той е с трийсет сантиметра по-висок от мен – се опитвам да избягвам спречкванията. Предполагам, че и той си има полезни качества. Да достига до високите рафтове например.

– Ставаш по-бърза. – Той се подсмихва, отърсвайки се от хватката ми.

– Или ти ставаш по-бавен.

Той завърта очи и грабва ябълката от ръката ми.

– Гиза ли чакаме? – пита и отхапва от плода.

– Тя има разрешително за деня. Работи.

– Да се размърдаме тогава. Не искам да изпусна шоуто.

– И само каква трагедия би било това.

– Тюх, тюх, засрами се, Мер – подмята закачливо той, като разклаща пръст към мен. – Предполага се да е забавно.

– Предполага се да е предупреждение, тъпак такъв.

Но той вече потегля с дългите си крачки, принуждава ме почти да подтичвам, за да не изоставам. Походката му е криволичеща, неуравновесена. Моряшка походка, така я нарича, макар че никога не е бил в открито море. Предполагам, че дългите часове на борда на риболовната лодка на господаря му, плаваща по реката, няма как да не му се отразят.

Подобно на татко бащата на Килорн беше изпратен на война, но докато моят се върна без един крак и без един бял дроб, господин Уорън пристигна в кутия за обувки. След това майката на Килорн избяга и остави малкия си син да се оправя сам. Той едва не умря от глад, но някак продължи да си търси схватки с мен. Хранех го, за да не ми се налага да подритвам торба с кокали, и сега, десет години по-късно, ето го и него. Поне чиракува и няма да се сблъска с войната.

Стигаме до подножието на хълма, където тълпата е по-гъста, напира и се бута от всички страни. Посещаването на Първия петък е задължително, освен ако не си като сестра ми „работник от съществено значение“. Сякаш бродирането върху коприна е нещо съществено. Но Сребърните обичат коприната, нали така? Дори офицерите от Сигурността, доста от тях във всеки случай, могат да бъдат подкупени с неща, ушити от сестра ми. Не че зная от опит.

Сенките около нас стават по-плътни, докато се катерим по каменните стълби към билото на хълма. Килорн взема стъпалата по две наведнъж и почти ме оставя зад себе си, но спира да ме изчака. Ухилва се надолу към мен и отмята кичур избеляла златистокафява коса от зелените си очи.

– Понякога забравям, че имаш краката на дете.

– По-добре, отколкото мозъка на дете – тросвам се и го целувам лекичко по бузата, докато минавам. Смехът му ме следва нагоре по стъпалата.

– По-кисела си от обикновено.

– Просто мразя тези неща.

– Знам – промърморва той, поне веднъж сериозен.

А после се озоваваме на арената, слънцето прежуря над главите ни. Построена преди десет години, арената е вероятно най-високата постройка в Подпорите. Не е нищо в сравнение с внушителните сгради в градовете, но въпреки това извисяващите се арки от стомана, хилядите метри бетон са достатъчни да накарат едно селско момиче да затаи дъх.

Офицерите от Сигурността са навсякъде, сребристочерните им униформи се открояват в тълпата. Това е Първият петък и те нямат търпение да видят церемониите. Носят дълги пушки или пистолети, макар да нямат нужда от тях. Както е обичайно, офицерите са Сребърни, а Сребърните няма защо да се страхуват от нас, Червените. Всеки знае това. Ние не сме им равни, макар че не бихте се досетили, ако ни погледнете. Единственото, което ни отличава поне външно, е, че Сребърните стоят гордо изправени. Нашите гърбове са превити от работа, несбъдната надежда и неизбежното разочарование от участта ни в живота.

Във вътрешността на арената с открит покрив е също толкова горещо, колкото и навън, и Килорн, винаги внимателен, ме отвежда на сянка. Тук няма седалки, само дълги бетонни пейки, но малцината Сребърни благородници горе се наслаждават на прохладни уютни ложи. Там разполагат с напитки, храна, лед дори в разгара на лятото, столове с възглавнички, електрическо осветление и други удобства, на каквито аз никога няма да се радвам. Сребърните приемат това като даденост, оплаквайки се от „окаяните условия“. Ще им дам аз едни окаяни условия, ако ми падне възможност. Всичко, което получаваме ние, са твърди пейки и няколко видео екрана с писклив звук, почти непоносимо ярки и шумни.

– На бас по една дневна надница, че днес е поредният силнорък – казва Килорн и мята огризката от ябълката към пода на арената.