Виктория Айвярд - Алена кралица

Гиза изпъшква:

– Може ли да не правим отново това? – Столът ѝ издава стържещ звук, докато се изправя. – Лягам си. Опитайте се да не крещите.

Но ние не крещим. Изглежда, така вървят нещата в моя свят – твърде уморени сме, за да се борим. Мама и татко се оттеглят в спалнята си, оставят ме сама на масата. Обикновено бих се измъкнала тайно, но не мога да намеря воля за кой знае какво повече, освен да отида да спя.

Изкачвам още една стълба до таванската стая, където Гиза вече хърка. Тя умее да спи като никой друг, унасяйки се след не повече от минута, докато на мен понякога може да ми отнеме часове. Настанявам се в леглото си, доволна просто да лежа там и да прегръщам писмото на Шейд. Както каза татко, то ухае силно на бор.

Тази нощ реката звучи приятно, препъва се по камъните на брега, докато ме приспива. Дори старият хладилник, ръждив работещ на батерии уред, който обикновено вие толкова силно, че от него ме заболява главата, не ме смущава тази вечер. Но после птичи зов ме разбужда. Килорн.

Не. Върви си.

Нов зов, този път по-силен. Гиза се размърдва леко, претъркулвайки се на възглавницата си.

Мърмореща под нос, мразейки Килорн, аз се надигам от леглото си и се плъзвам надолу по стълбата. Едно обикновено момиче щеше да се препъне в безпорядъка в главната стая, но аз умея страхотно да намирам опора и да пазя равновесие благодарение на годините бягане от офицерите. Смъквам се по стълбата от пръти след секунда и се приземявам до глезени в калта. Килорн чака, появявайки се от сенките под къщата.

– Надявам се, че харесваш сини очи, защото не е проблем да ти насиня едното заради това...

Видът на лицето му ме кара да млъкна насред изречението.

Плакал е. Килорн не плаче. Освен това кокалчетата на пръстите му са разкървавени и бас ловя, че някъде наблизо има някоя стена, пострадала също толкова зле. Против волята си въпреки късния час не мога да не изпитам безпокойство, дори страх за него.

– Какво има? Какво не е наред? – Без да мисля, вземам ръката му в своята и усещам кръвта под пръстите си. – Какво е станало?

Трябва му един миг да отговори – събира смелост. Вече съм ужасена.

– Господарят ми – той падна. Умря. Вече не съм чирак.

Опитвам се да се удържа, но от устните ми се отронва стон. Макар да не е нужно, макар да знам какво се опитва да каже, той продължава:

– Дори не бях завършил чиракуването си, а сега... – Запъва се с думите си. – На осемнайсет съм. Другите рибари имат чираци. Не работя. Не мога да намеря работа.

Следващите думи се забиват като нож в сърцето ми. Килорн си поема накъсано дъх и някак ми се иска да не се налагаше да го чуя:

– Ще ме изпратят на война.

Продължава през по-голямата част от последните сто години. Мисля, че вече дори не би трябвало да се нарича война, но не съществува дума за тази по-висша форма на унищожение. В училище ни разказваха, че започнала по суша. Езерните земи са равни и плодородни, граничещи с обширни езера, пълни с риба. Не като скалистите, обрасли с гора хълмове на Норта, където обработваемите земи едва могат да ни изхранват. Дори Сребърните чувствали прекомерното усилие, затова кралят обявил война, хвърляйки ни в конфликт, който никоя от страните не можела действително да спечели.

Кралят на езерните, друг Сребърен, отвърнал подобаващо с пълната подкрепа на собствените си благородници. Те искали реките ни, за да получат достъп до море, което не било замръзнало през половината от годината, и водните електроцентрали, осеяли реките ни. Електроцентралите са това, което прави страната ни силна, като осигуряват достатъчно електричество, така че дори Червените да могат да имат някакво. Чувала съм слухове за градове по-далече на юг, близо до столицата Арчън, където Червени с великолепни умения построили машини, които не мога да проумея. За транспортиране по суша, вода и небе или оръжия, които да сипят унищожение навсякъде, където Сребърните може да имат нужда. Учителят ни гордо ни разказваше, че Норта е светлината на света, нация, сдобила се с величие благодарение на нашата технология и власт. Всички останали като езерняците или Пиемонт на юг живеят в тъмнина. Ние сме имали късмет да се родим тук. Късмет. От тази дума ми се иска да се разпищя.

Но въпреки нашето електричество, храната на езерните, нашите оръжия, техния голям брой никоя страна няма голямо надмощие над другата. И двете имат Сребърни офицери и Червени войници, които се сражават с умения и оръжия, и живия щит на хиляда Червени тела. Война, която уж е трябвало да свърши преди по-малко от столетие, още се влачи. Винаги съм намирала за забавно, че сме се били заради храна и вода. Дори великите и благородни Сребърни трябва да ядат.