Виктория Айвярд - Алена кралица

Но сега не е забавно, не и когато Килорн ще е следващият, с когото ще се сбогувам. Питам се дали ще ми даде обица, за да мога да го помня, когато легионерът с излъсканата броня го отведе.

– Една седмица, Мер. Една седмица и заминавам. – Гласът му изневерява, макар че той се прокашля, за да се опита да го прикрие. – Не мога да направя това. Те – те няма да ме отведат.

Но виждам как желанието за борба изчезва от очите му.

– Трябва да има нещо, което може да направим – избълвам.

– Никой не може да направи нищо. Никой, който се е измъкнал от военна повинност, не е оживял.

Не е нужно да ми казва това. Всяка година някой се опитва да избяга. И всяка година завличат бегълците обратно до градския площад и ги бесят.

– Не. Ще измислим начин.

Дори сега той намира сила да ми се ухили:

– Ние ли?

Топлината в бузите ми избухва по-бързо от всякакъв пламък.

– Аз съм обречена на военна повинност също като теб, но и мен няма да вземат. Значи ще бягаме.

Армията винаги е била моята участ, моето наказание, зная това. Но не и неговата. Тя вече му отне твърде много.

– Никъде не можем да отидем – избъбря той, но поне спори. Поне не се предава. – Никога не бихме оцелели на север през зимата, на изток е морето, на запад – още война, югът е поразен от адска радиация, а всички места между тях гъмжат от Сребърни и служители на Сигурността.

Думите се изливат от мен като река.

– Същото е и със селото. Гъмжи от Сребърни и хора от Сигурността. А успяваме да крадем точно под носа им и да се измъкваме безнаказано. – Умът ми препуска, опитвайки се с всичка сила да намери нещо, каквото и да е, което би могло да е от полза. И тогава ме поразява като мълния: – Търговията на черния пазар, онзи, за чието поддържане ние помагаме, внася и изнася контрабандно всичко – от зърно до електрически крушки. Кой казва, че не могат да измъкват тайно и хора?

Той отваря уста, готвейки се да избълва хиляда причини, поради които това няма да проработи. Но после се усмихва. И кимва.

Не обичам да се замесвам в делата на други хора. Нямам време за това. И въпреки това ето ме тук, слушам се как изричам четири съдбовни думи:

– Остави всичко на мен.

Нещата, които не можем да продадем на обичайните собственици на магазини, трябва да носим на Уил Уисъл. Той е стар, прекалено немощен, за да работи в складовете за дървен материал, затова мете улиците денем. Нощем продава всичко, което бихте могли да поискате, от лъхащия си на плесен фургон – от кафе, което е изключително трудно за намиране, до екзотични стоки от Арчън. Бях на девет, с шепа откраднати копчета, които стисках в юмрука си, когато си опитах късмета с Уил. Той ми плати три медни пенита за тях, без да задава въпроси. Сега съм най-добрата му клиентка и вероятно причината, поради която успява да се задържи на повърхността на такова малко място. В добър ден бих могла да го нарека дори мой приятел. Минаха години, преди да открия, че Уил е част от много по-мащабна операция. Някои наричат това „подземния свят“, други – „черния пазар“, но единственото, което ме интересува, е това, което могат да правят. Имат си „ятаци“, които укриват крадени вещи, хора като Уил, навсякъде. Дори в Арчън, колкото и невъзможно да звучи това. Прекарват нелегални стоки из цялата страна. А сега съм готова да се обзаложа, че може да направят изключение и вместо това да прекарат човек.

– Категорично не.

За осем години Уил никога не ми е отказвал. Сега сбръчканият стар глупак на практика затръшва вратите на фургона си в лицето ми. Радвам се, че Килорн не дойде, за да не се налага да види как го предавам.

– Уил, моля те. Знам, че можеш да го направиш...

Той клати глава, бялата му брада се поклаща.

– Дори да можех, аз съм търговец. Хората, с които работя, не са от онези, които хвърлят време и усилия, препращайки някой беглец от място на място. Не ни е това работата.

Чувствам как единствената ми надежда, единствената надежда на Килорн се изплъзва през пръстите ми.

Уил сигурно вижда отчаянието в очите ми, защото омеква, облягайки се на вратата на фургона. Въздиша тежко и хвърля поглед назад, в тъмнината на фургона. След миг се обръща отново и с жест ме вика да вляза вътре. Следвам го с радост.

– Благодаря ти, Уил – избъбрям. – Не знаеш какво означава това за мен...

– Сядай и мълчи, момиче! – изрича висок глас.

От сенките на фургона, едва видима в мъждивата светлина на единствената синя свещ на Уил, на крака се надига една жена. Всъщност би трябвало да кажа „момиче“, защото не изглежда много по-възрастна от мен. Но е много по-висока, с излъчването на стар воин. Пистолетът на хълбока ѝ, затъкнат в червен шарф с щамповани слънца, със сигурност не е разрешено оръжие. Прекалено руса и светлокожа е, за да е от Подпорите, а като съдя от леката пот по лицето ѝ, не е свикнала с горещината или влажността. Тя е чужденка, другоземка, и при това – извън закона. Точно човекът, когото искам да видя.