Виктория Айвярд - Алена кралица

– Така живее другата половина – промърморва Гиза, долавяйки благоговението ми. – Достатъчно е, че да ти призлее.

Леки вълнички от вина се надигат в мен. Винаги съм завиждала на Гиза, на таланта ѝ и на всички привилегии, които ѝ предоставя той, но никога не съм се замисляла за цената. Тя не прекара много време в училище и има малко приятели в Подпорите. Ако беше нормална, Гиза щеше да има много приятели. Щеше да се усмихва. Вместо това четиринайсетгодишното момиче се труди усърдно с иглата и конеца, нагърбва се с грижата за бъдещето на семейството си, живеейки затънало до шия в свят, който мрази.

– Благодаря ти, Ги – прошепвам в ухото ѝ. Тя знае, че нямам предвид само днешния ден.

– Магазинът на Сала е ето там, със синята тента. – Тя посочва надолу по една странична улица към мъничък магазин, притиснат между две кафенета. – Ще бъда вътре, ако имаш нужда от мен.

– Няма – отговарям бързо. – Дори ако нещата се объркат, няма да те замесвам.

– Хубаво. – После хваща ръката ми и я стиска силно за секунда. – Внимавай. Днес е претъпкано повече от обикновено.

– Повече места за криене – казвам ѝ ухилено.

Но гласът ѝ е сериозен:

– И повече офицери.

Продължаваме да вървим: всяка стъпка ни приближава към точния момент, в който тя ще ме остави сама на това странно непознато място. В мен започва да пулсира паника, докато Гиза внимателно сваля раницата от раменете ми. Стигнали сме до работилницата ѝ.

За да се успокоя, си мърморя под нос:

– Не говори с никого, не гледай хората в очите. Не спирай да се движиш. Тръгвам си по пътя, по който дойдох, през Градинската врата. Офицерът сваля лентата ми и продължавам да вървя. – Тя кимва, докато говоря, очите ѝ са широко отворени, бдителни и може би дори изпълнени с надежда. – До вкъщи са десет мили.

– Десет мили до вкъщи – повтаря тя като ехо.

Желаейки с цялото си сърце да можех да отида с нея, гледам как Гиза изчезва под синята тента. Тя ме доведе дотук. Сега е мой ред.

Правила съм това хиляда пъти преди: да наблюдавам тълпата, както вълк наблюдава стадо овце. Търсейки слабите, бавните, лекомислените. Само че сега до голяма степен аз съм плячката. Може да избера някой суифт, който ще ме залови за по-малко от миг, или още по-лошо – внушител, който вероятно може да усети идването ми от цяла миля. Дори малкото момиче левитатор може да ме надвие, ако нещата тръгнат на зле. Така че ще трябва да бъда по-бърза от всякога, по-умна от всякога и най-лошото – да извадя по-голям късмет от всякога. Влудяващо е. За щастие, никой не обръща внимание на поредната Червена прислужница – просто още едно насекомо, кръжащо край краката на боговете.

Отправям се обратно към площада, ръцете ми висят отпуснати, но в готовност отстрани до тялото. Обикновено това е моят танц, докато вървя през най-гъстата тълпа, оставяйки ръцете си да придърпват кесии и джобове, както паяжините улавят мухи. Не съм достатъчно глупава, че да пробвам тук. Вместо това следвам тълпата из площада. Сега не съм заслепена от фантастичното си обкръжение, а гледам отвъд него, към пукнатините в камъка и офицерите от Сигурността в черни униформи във всяка от сенките. Невъзможният свят на Сребърните идва по-рязко на фокус. Сребърните почти не се поглеждат и никога не се усмихват. Момичето левитатор явно се е отегчило да храни странния си звяр, а търговците дори не се пазарят. Само Червените изглеждат оживени, стрелкайки се около бавно движещите се мъже и жени, които се радват на по-добър живот. Въпреки горещината, слънцето, ярките знамена никога не съм виждала толкова студено място.

Най-много ме безпокоят черните видеокамери, скрити в балдахина от тесни улички. В нашия край има само няколко, при предния пост на Сигурността или на арената, но сега из целия пазар е пълно с тях. Едва ги дочувам как жужат в упорито напомняне: някой друг наблюдава тук.

Приливът на тълпата ме понася надолу по главния булевард покрай таверни и кафенета. Няколко Сребърни седят в бар на открито и гледат как тълпата минава, докато се наслаждават на сутрешните си питиета. Някои гледат видео екрани, монтирани на стените или провесени от арки. На всеки екран върви нещо различно, от стари мачове на арената до новини и програми с ярки цветове, които не разбирам, всички – сливащи се ведно в главата ми. Високият вой на екраните, далечният звук на статично електричество бръмчат в ушите ми. Не знам как могат да ги понасят. Но Сребърните дори не мигват пред видео екраните, пренебрегват ги почти напълно.