Виктория Айвярд - Алена кралица

Когато най-сетне забавям темпото, за да си поема дъх, съм извън селото, на няколко мили надолу по онзи ужасен северен път. През дърветата зад завоя проникват светлини, осветяващи странноприемница – една от многото по старите пътища. Претъпкана е както всяко лято, пълна със слуги и сезонни работници, които следват кралския двор. Те не живеят в Подпорите, не познават лицето ми, затова са лесна жертва за пребъркване на джобове. Правя го всяко лято, но Килорн е винаги с мен, усмихнат и навел глава към питието си, докато ме гледа как работя. Предполагам, че няма да виждам усмивката му още много дълго.

Надига се буен смях, когато няколко мъже излизат, препъвайки се, от странноприемницата, пияни и щастливи. Кесиите им с монети звънтят, натежали от дневната надница. Сребърни пари за това, че обслужват, усмихват се и се кланят на чудовища, облечени като благородници.

Днес причиних толкова много вреда, толкова много болка на онези, които обичам най-много. Би трябвало да се обърна и да се прибера у дома, да се изправя пред всички с поне малко смелост. Вместо това обаче се спотайвам в сенките на странноприемницата, доволна да съм сама в тъмнината.

Като че ли причиняването на болка е всичко, за което ме бива.

Не ми отнема дълго време да напълня джобовете на палтото си. Пияниците се измъкват навън на всеки няколко минути и аз се притискам към тях, залепила усмивка на лицето си, за да скрия ръцете си. Никой не забелязва, никого дори не го е грижа, когато се стопявам отново. Аз съм сянка, а никой не помни сенките.

Полунощ идва и отминава, а аз все така стоя в очакване. Луната над главата ми е ярко напомняне за времето, за това от колко време ме няма. Един последен джоб, казвам си. Още един и ще си тръгна. Повтарям си го през последния един час.

Не се замислям, когато излиза следващият посетител. Очите му са приковани към небето и той не ме забелязва. Прекалено лесно е да се пресегна, твърде лесно – да свия пръст като кука около вървите на кесията му с монети. Досега вече би трябвало да съм се научила, че нищо тук не е лесно, но метежът и празните очи на Гиза са ме накарали да претръпна.

Ръката му се сключва около китката ми, хватката му е здрава и странно гореща, докато ме издърпва напред от сенките. Опитвам се да се съпротивлявам, да се изплъзна и да побягна, но той е прекалено силен. Когато се завърта, огънят в очите му пробужда в мен страх – същия страх, който изпитах тази сутрин. Но посрещам с готовност всяко наказание, което може да му хрумне. Напълно го заслужавам.

– Крадла – казва той със странна изненада в гласа.

Примигвам към него и се боря с порива да се разсмея. Дори нямам сили да протестирам.

– Очевидно.

Той се взира в мен, оглеждайки подробно всичко – от лицето до износените ми ботуши. Огледът ме кара да се присвия смутено. След един дълъг миг той издишва тежко и ме пуска. Зашеметена, мога само да се взирам в него. Когато една сребърна монета се завърта във въздуха, едва се сещам да я уловя. Тетрарх. Сребърен тетрарх на стойност цяла една крона. Далеч повече от което и да е от откраднатите петачета в джобовете ми.

– Това би трябвало да е повече от достатъчно да се справиш – казва, преди да успея да реагирам. На светлината от странноприемницата очите му проблясват в златисточервено, цвета на топлината. Годините ми, прекарани в преценяване на хората, не ми изневеряват дори сега. Черната му коса е прекалено лъскава, кожата му – твърде бледа, за да е какъвто и да е друг освен слуга. Но телосложението му е повече като на дървосекач, с широки рамене и силни здрави крака. Освен това е млад, малко по-възрастен от мен, макар и не и наполовина толкова самоуверен, колкото би трябвало да бъде един деветнайсет или двайсетгодишен.

Би трябвало да му целуна ботушите, задето ме пусна да си вървя и ми даде такъв подарък, но любопитството ме надвива. Все така става.

– Защо? – Думата прозвучава твърдо и сурово. След ден като днешния как бих могла да бъда нещо друго?

Въпросът го изненадва и той свива рамене:

– Ти имаш по-голяма нужда от нея, отколкото аз.

Иска ми се да хвърля монетата обратно в лицето му, да му кажа, че мога да се грижа за себе си, но част от мен е по-благоразумна. На нищо ли не те научи днешн ият ден?

– Благодаря – насилвам се да изрека през стиснати зъби.

Той се засмива на неохотната ми благодарност:

– Не си прави труда. – После се раздвижва и пристъпва по-близо. Той е най-странн ият човек, когото съм срещала. – Живееш в селото, нали?