Виктория Айвярд - Алена кралица

– Не казвай на майка си.

– Но...

– Знам, че изглежда, сякаш е нищо, но е достатъчно важно. Тя ще го сметне за малка стъпка в голямо пътуване, разбираш ли? Първо излизам от къщата вечер, после през деня, после се разхождам с нея из пазара, все едно сме се върнали във времето преди двайсет години. После нещата си стават същите като преди. – Очите му потъмняват, докато говори, мъчейки се да запази тона си нисък и равен: – Никога няма да се оправя, Мер, никога няма да се почувствам по-добре. Не мога да я оставя да се надява на това, не и когато знам, че никога няма да се случи. Разбираш ли?

Прекалено добре, татко.

Той знае какво ми е причинила надеждата, и омеква:

– Иска ми се нещата да бяха различни.

– На всички ни се иска.

Въпреки сенките виждам счупената ръка на Гиза, когато се качвам на тавана. Обикновено тя спи на кълбо, свита под тънко одеяло, но сега лежи по гръб с ранената си ръка, повдигната върху купчина дрехи. Мама е наместила отново шината ѝ, подобрявайки жалките ми опити да помогна, и бинтовете са чисти. Не ми трябва светлина, за да знам, че клетата ѝ ръка е почерняла от синини. Тя спи неспокойно, тялото ѝ се мята, но ръката ѝ остава неподвижна. Боли я дори насън.

Иска ми се да посегна да я докосна, но как мога да компенсирам ужасните събития от деня?

Измъквам писмото на Шейд от малката кутия, където пазя всичките му писма. Ако не друго, това ще ме успокои. Шегите му, думите му, гласът му, затворен в страницата, винаги ме успокояват. Но докато преглеждам отново писмото, в стомаха ми като локва се събира чувство на ужас.

Червено като зората , пише в писмото. Ето го, ясно като бял ден. Думите на Фарли от видеоклипа ѝ, призивът на Алената гвардия с почерка на брат ми. Фразата е твърде странна, за да я пренебрегна, твърде необикновена, за да не ѝ обърна внимание. А следващото изречение, виждаме как слънцето изгрява по-ярко... Брат ми е умен, практичен. Не се интересува от изгреви или зазорявания, или от остроумни фрази. Надигам се, изгрявам, отеква в мен, но вместо гласът на Фарли в ума ми говори брат ми. Надигнете се, червени като зората.

По някакъв начин Шейд е знаел. Преди много седмици, преди излъчването на клипа на Фарли Шейд е знаел за Алената гвардия и се е опитал да ни каже. Защо?

Защото е един от тях.

Когато вратата се отваря с трясък призори, не се изплашвам. Претърсванията от Сигурността са нещо обичайно, макар че обикновено имаме само едно-две на година. Това ще е третото.

– Хайде, Ги – промърморвам, като ѝ помагам да стане от леглото си и да слезе по стълбата. Тя се движи несигурно, подпряла се на здравата си ръка, а мама ни чака на пода. Обвива ръце около Гиза, но очите ѝ са приковани върху мен. За моя изненада не изглежда да ми е ядосана или дори разочарована от мен. Вместо това погледът ѝ е мек.

Двама офицери чакат до вратата, пистолетите им висят отстрани. Разпознавам ги от предния пост в селото, но има и друга фигура, млада жена в червено със значка с трицветна корона над сърцето. Кралска служителка, Червена, която служи на краля, осъзнавам и започвам да разбирам. Това не е обикновен обиск.

– Приемаме претърсването и конфискацията – промърморва баща ми, изричайки думите, както е нужно да прави всеки път, когато това се случва. Но вместо да се разделят, за да претършуват къщата ни, офицерите от Сигурността не помръдват от местата си.

Младата жена пристъпва напред и за мой ужас се обръща към мен:

– Мер Бароу, призована си да се явиш в Съмъртън.

Здравата ръка на Гиза се сключва около моята, сякаш може да ме възпре.

– Какво? – успявам да изпелтеча.

– Призована си да се явиш в Съмъртън – повтаря тя и посочва с жест към вратата. – Ние ще те придружим. Моля тръгвай.

Призовка. За една Червена. Никога в живота си не съм чувала за такова нещо. Така че защо аз? Какво съм направила, за да заслужа това?

Като помисля по-добре, аз съм престъпница и вероятно смятана за терористка поради връзката си с Фарли. Усещам нервни бодежи по тялото, всеки мускул е напрегнат и готов. Ще трябва да бягам, въпреки че офицерите препречват вратата. Ще бъде истинско чудо, ако се добера до някой прозорец.

– Успокой се, всичко е оправено след вчера. – Жената се изкисква, разбрала погрешно страха ми. – Дворецът и пазарът вече са добре контролирани. Моля потегляй. – За моя изненада тя се усмихва дори докато офицерите от Сигурността стискат оръжията си. Кръвта ми се смразява.