Р. Салваторе - Сребърни реки

— Карта на северните земи — обясни джуджето. — От морето до пустинята и с правилните имена на местата, според това каква раса живее в тях.

Шепот кимна.

— Цената обаче ще бъде висока — при мисълта за злато в очите й проблеснаха искри.

Бруенор й подхвърли малка кесия, пълна догоре със скъпоценни камъни.

— Туй би трябвало да е достатъчно за работата дет’ ти създавам — изръмжа той — никак не обичаше да се разделя с парите си.

Шепот изпразни съдържанието на кесийката върху ръката си и се вгледа в необработените камъни. Явно наистина бяха ценни и доволна, тя ги прибра обратно в кесийката.

— Спри! — провикна се Бруенор, когато Шепот се накани да закачи торбичката на кръста си. — Хич и не си мисли, че ще вземеш някой от камъните ми преди да съм видял картата!

— Разбира се — обезоръжаващо се усмихна жената. — Почакай ме тук, ей сега ще се върна с картата, която ти трябва.

И като хвърли кесийката на Бруенор, тя рязко се обърна, при което наметката й изплющя във въздуха, а гъстата мъгла се завихри и сякаш надвисна още по-ниско над тях. Внезапно проблесна ярка светлина и жената изчезна.

Бруенор отскочи назад и здраво стисна брадвата си.

— Каква долна магия беше туй? — извика той.

Дризт, който изобщо не бе впечатлен от внезапното изчезване на Шепот, сложи ръка върху рамото на приятеля си и рече:

— Успокой се, могъщи Бруенор! Просто не особено трудна зрителна измама, която я скри в мъглата и светкавицата, това е всичко.

И като посочи една неголяма купчина греди, добави:

— Зад онази канавка.

Бруенор погледна натам, накъдето сочеше елфът и се успокои, когато съвсем ясно видя зеещата дупка. Капакът й бе отместен и сега стоеше подпрян на стената на един склад, няколко крачки по-надолу.

— Ти по-добре ги разбираш тез’ работи, елфе — рече Бруенор, ядосан, че няма достатъчно опит и не знае как да се оправя с мошениците на големите градове. — Дали ще постъпи честно или смята да ни изиграе и сега седим тук и чакаме нейните приятелчета да ни нападнат и да ни оберат до шушка?

— Нито едното, нито другото — отвърна Дризт. — Шепот нямаше да оцелее толкова дълго на улицата, ако предаваше клиентите си на крадците. Но не мисля, че сделките, които тя сключва, биха могли да се нарекат „честни“.

Докато говореше, елфът бе извадил единия си ятаган и Бруенор, подозрителен, както винаги, посочи оръжието и рече:

— Значи туй не е капан, така ли?

— Не и заложен от нейните хора — отговори елфът. — Но сенките крият и други враждебни очи.

Уолфгар не бе единственият, който гледаше към полуръста и жената.

Едно от любимите забавления на свирепите побойници, които се навъртаха в квартала около пристанището, бе да измъчват по-слабите от тях, а полуръстовете бяха едни от любимите им жертви. Точно тази вечер един грамаден мъж с гъсти вежди и щръкнала брада, изцапана с пяна от бира, като че ли бе най-гръмогласният посетител на пивницата. Той непрекъснато се хвалеше с подвизите, които уж бе извършил и така сипеше заплахи върху хората около себе си, че те гледаха да не оставят каната му празна.

Всички, които бяха насядали наоколо — хора, които го познаваха, или пък бяха чували за него — кимаха с глава на всяка негова дума и го издигаха на пиедестал от похвали и ласкателства, навярно за да прогонят страха, който гигантът всяваше у тях. Ала грамадният грубиян се нуждаеше от нови забавления, още жертви, които да унижи и когато погледът му обиколи стаята, нямаше как да не се спре върху Риджис и едрия му, но очевидно съвсем млад приятел. Полуръстът, който ухажваше най-скъпо платената жена в „Кривата сабя“, представляваше възможност да се позабавлява, на която гигантът не можеше да устои.

— Е, хайде, хубавице! — провикна се той и по брадата му покапа още бира. — Да не би да си мислиш, че да прекараш нощта с някакъв получовек ще бъде страшно забавление?

Хората около него в желанието си да му се харесат избухнаха в угоднически смях.

Жената и друг път си бе имала вземане-даване с едрия мъж и неведнъж го бе виждала да поваля противниците си само с един удар на огромните си ръце. Погледна го уплашено, но силата на рубинения медальон бе прекалено голяма и тя остана седнала до Риджис. Той, от своя страна, хвърли само един поглед на гиганта и бързо се обърна натам, откъдето очакваше да започне всичко — мястото, където седеше Уолфгар.

Тревогата му бе напълно основателна. Гордият варварин така здраво бе стиснал масата, че кокалчетата му бяха побелели, а изпепеляващият поглед на сините му очи красноречиво говореше, че всеки момент ще избухне.