Р. Салваторе - Сребърни реки

— Добра среща, великане — измърка жената и приседна на стола до младия варварин.

Уолфгар погледна към полуръста и замалко не се изсмя от изненада и притеснение.

— Не си лусканец — продължаваше жената. — А и на моряк не ми приличаш. Откъде идваш?

— От с-с-север — заекна Уолфгар. — От Долината… Долината на мразовития вятър.

Риджис не беше виждал такава дързост у една жена откакто бе напуснал Калимпорт и реши, че е време да се намеси. У тези жени имаше нещо ужасно отвратително, едно опорочено удоволствие, което, вместо да привлича, отблъскваше. Забранен плод, направен достъпен за всички. Внезапно Риджис усети, че го обзема носталгия по Калипморт. Уолфгар изобщо нямаше да може да се справи с хитрините и уловките на тази жена.

— Ние сме просто бедни пътешественици — наблягайки на думата „беден“ се намеси Риджис, в опит да измъкне приятеля си. — Нямаме пукната пара, а ни остават още дълги мили път.

Уолфгар го погледна изненадано, без да разбира защо Риджис лъже.

Жената още веднъж изгледа варварина от главата до петите и облиза устни.

— Жалко — рече тя и се обърна към полуръста — Никакви пари, така ли?

Риджис безпомощно сви рамене.

— Жалко! — повтори жената и се накани да си тръгне.

Лицето на Уолфгар, който чак сега започна да се досеща за намеренията й, пламна.

Нещо се пробуди дълбоко у Риджис. Силен копнеж по отминалите дни в Калимпорт и живота из неговите бедняшки улички, където той се занимаваше с кражби, го стисна за сърцето и той почувства, че е безсилен да му се противопостави. В мига, в който жената минаваше покрай него, той я хвана за ръката.

— Нямаме и пукнат грош — рече той, — но имам това!

И като извади рубинения медальон изпод жилетката си, Риджис го разклати пред очите й. Ярките отблясъци, които скъпоценният камък хвърляше, незабавно приковаха алчния й поглед и я потопиха в магическата си омая. Жената отново седна, този път на стола до полуръста, а очите й все така не се откъсваха от глъбините на прекрасния рубин.

Уолфгар бе толкова смаян и объркан, че дори не успя да избухне, виждайки как полуръстът го бе изиграл. Единствено празният поглед на сините му очи издаваше смесицата противоречиви мисли и чувства, които бушуваха в главата му.

Риджис улови погледа на приятеля си, но само сви рамене и, както правеше винаги, с лекота захвърли настрани всички неприятни чувства, като например чувството за вина. На сутринта можеше да става каквото ще, но той твърдо възнамеряваше да се наслади докрай на предстоящата нощ.

— Нощите в Лускан са студени — рече той на жената.

— Не се бой, все ще се намери някое топло легло за теб — отвърна тя и сложи ръка на рамото му.

Устните на Риджис се разтеглиха в широка усмивка.

Уолфгар трябваше да се хване за масата, за да не падне от стола си.

Бруенор бързо си възвърна самообладанието, за да не обиди Шепот, пък и не искаше тя да разбере изненадата му от това, че всъщност се оказа жена — това можеше да й даде преимущество над него. Тя обаче бързо разбра онова, което Бруенор се опитваше да скрие, и усмивката й още повече го обърка. Да продаваш информация в място като пристанището на Лускан, означаваше непрекъснато да си имаш работа с убийци и крадци въпреки мрежата от хора, които неминуемо стояха зад гърба на такъв човек, той не можеше да си позволи да бъде слаб. Малцина от хората, които прибягваха до услугите на Шепот, успяваха да скрият смайването си, когато видеха, че една млада и привлекателна жена се занимава с нещо толкова опасно.

Това обаче ни най-малко не намали уважението, което Бруенор изпитваше към нея — славата на Шепот беше толкова голяма, че бе достигнала чак до далечните земи на Долината на мразовития вятър. Тя все още бе жива и дори само това говореше достатъчно красноречиво за удивителните й способности.

Дризт далеч не бе толкова учуден от откритието, че Шепот е жена. В подземните градове на Мрачните елфи жените заемаха по-високо положение от мъжете и често бяха много по-опасни от тях. Дризт прекрасно разбираше преимуществото, което Шепот имаше пред мъжете, с които работи. В доминираното от мъже общество на опасните северни земи, те често подценяваха „слабата“ жена.

Нетърпелив да приключи колкото се може по-бързо с тази работа и да се махне от Лускан, Бруенор заговори направо за онова, заради което бе дошъл:

— Трябва ми една карта — каза той, — пък чух, че ти можеш да ми я намериш.

— Аз притежавам много карти — спокойно отвърна жената.