Р. Салваторе - Сребърни реки

Скоро Бруенор се върна от бара и донесе четири бокала с медовина.

— Бързо ще свършим онова, заради което дойдохме тук — тихо каза той на Дризт, — и ще продължим по пътя си. Цените на стаите в таз’ оркска дупка са си същинско обирджийство!

— Гостите тук обикновено не остават през цялата нощ — подсмихна се Риджис.

Бруенор все така се мръщеше.

— Пий по-бързо — обърна се той към елфа. — Улицата на плъха е съвсем наблизо, поне според думите на сервитьорката, та може би още тази нощ ще успеем да се свържем с човека, когото търсим.

Дризт кимна и отпи от медовината си. Всъщност не бе особено жаден, но си мислеше, че Бруенор може да се поотпусне малко, ако приятелите му изпиеха по една чаша с него. Самият той също изгаряше от нетърпение да се махне от Лускан — боеше се, че черната му кожа може да донесе неприятности на другарите му, макар че в мъждукащата светлина на кръчмата бе спуснал качулката още по-ниско над лицето си. Освен това се безпокоеше за Уолфгар, който бе твърде млад и горд, пък и никога досега не бе попадал на подобно място и не знаеше какво може да му се случи. Варварите от Долината на мразовития вятър, макар да бяха свирепи и безмилостни в битка, бяха също така хора на честта, а обществото им се основаваше на строги и ненарушими закони. Уолфгар лесно можеше да стане жертва на измамата и предателствата, които се ширеха в пристанищния град. В дивите земи на север чукът на варварина бе достатъчен, за да го предпази от беди, но тук щеше да му се наложи да се изправи срещу подли противници и скрити ножове, а тогава магическото оръжие и храбростта нямаше да са му от голяма полза.

Уолфгар изпразни чашата си на един дъх, избърса устата си и се изправи.

— Да тръгваме! — рече той на Бруенор. — Кого ще търсим?

— Сядай долу и си затваряй устата, момче! — скара му се джуджето и се огледа да види дали младежът бе успял да привлече нежеланото внимание на останалите в пивницата върху тяхната маса. — Туй е работа за мен и елфа. Там не е място за такива войнствени исполини кат’ теб! Оставаш тук с Къркорещия корем и гледай да си държиш устата затворена, а гърба — залепен за стената!

Уолфгар се сви обидено, но Дризт бе доволен, че джуджето явно мислеше като него. И отново Риджис се намеси, за да спаси поне малко от гордостта на младия си приятел:

— Изобщо нямам желание да ходя с тях, но не смея да остана тук сам. Остави Дризт и Бруенор да се „забавляват“ из студените, смрадливи улички! Ние ще останем тук и ще се повеселим — заслужили сме си го!

Дризт потупа крака на полуръста под масата, благодарен за навременната му намеса, и се изправи. Бруенор допи и последната глътка медовина и скочи от мястото си.

— Да тръгваме тогава — рече той на елфа, а после се обърна към Уолфгар. — Грижи се за полуръста и се пази от жените! Подли са кат’ изгладнели плъхове и единствената им цел е да ти свият кесията.

Бруенор и Дризт излязоха от „Кривата сабя“ и свиха в първата уличка. Притеснено, джуджето застана в началото й и се огледа на всички страни. Дризт направи още няколко крачки в мрака и когато се убеди, че е сам, извади от раницата си малка ониксова статуетка, изобразяваща котка, и я постави на земята пред себе си.

— Гуенивар! — тихо я повика той. — Ела при мен, сянко моя!

Зовът му прелетя през Равнините и достигна до звездния дом на пантерата. Голямата котка се размърда в съня си. Много месеци бяха минали, откакто господарят й не я бе викал и сега тя изгаряше от нетърпение да му помогне.

Гуенивар премина през Равнините, които я деляха от Дризт, все напред към мъждукащата светлинка, която не можеше да бъде друго, освен зова на елфа. В следващия миг вече бе в тясната уличка заедно с него.

— Навлизаме в опасни места — обясни й той, — и се боя да не попаднем в капан. Имам нужда от очи, които могат да проникнат там, където моите не могат.

Без да се бави и за миг, Гуенивар безшумно скочи върху купчина камъни, лежаща наблизо, после се покатери на една счупена веранда и оттам се изкачи към покривите на къщите, които опасваха тясната уличка. Доволен и много по-спокоен, Дризт се върна при Бруенор.

— Е добре, къде е дяволската котка? — нетърпеливо попита джуджето, а в гласа му се усещаше облекчение, че пантерата не бе с елфа.

Повечето джуджета изпитват огромно подозрение към всякакви магии, с изключение на заклинанията, с които правят изкусните си оръжия още по-силни. Бруенор не правеше изключение и въобще не харесваше Гуенивар.