Р. Салваторе - Изгнание

— Ще ти платя каквото поискаш — обеща му отчаяната матрона.

— Но цената…

— Каквото поискаш! — изсъска отново Малис.

— Подобни действия… — започна Джарлаксъл.

Върховната жрица не го остави да довърши изречението си.

— Спаси дома ми, наемнико — изрева тя. — Ще ти се отплатя богато, но те предупреждавам — провалиш ли се — това ще ти струва прескъпо!

Джарлаксъл не обичаше заплахите — особено от една недоволна матрона — майка, чийто свят сякаш се срутваше отгоре й. Но в ушите на наемника сладкият звън на думата „печалба“ успя да надделее над всичко останало и той пренебрегна заплахата. Вече цели десет години Малис го възнаграждаваше богато и той не се съмняваше нито в желанието й, нито в нейната възможност да му изплати обещаното. Не се съмняваше, че тази сделка ще се окаже много по-изгодна от споразумението, което бе сключил с матрона СиНафей Хюнет по-рано същата седмица.

— Да бъде волята Ви — поклони се той и направи реверанс с ослепителната си шапка. — Ще видя какво мога да сторя — промълви, после смигна на Дайнин. Първият син го последва, веднага щом Джарлаксъл напусна преддверието.

Когато двамата излязоха на терасата, която гледаше към двора на До’Урден, видяха, че положението е много по-безнадеждно, отколкото го бе описал Ризен. Оцелелите войници на дома бяха хванати в капан, обкръжени около един от грамадните сталагмити, служещ за опора на входната врата.

Един от летящите войници забеляза благородника от дома До’Урден и се спусна на терасата, но Дайнин с едно светкавично движение се отърва от неканения гост.

— Добре се справи — кимна му одобрително Джарлаксъл. Той се приближи към него и понечи да го потупа по рамото, но първият син се отдръпна.

— Имаме друга работа за вършене — припомни той на наемника. — Повикай елфите си! И побързай — страхувам се, че Хюнет ще спечелят битката.

— Не се тормози, приятелю Дайнин — засмя се Джарлаксъл и измъкна малката свирка, която висеше на врата му. Изсвири с нея, но Дайнин не чу нито звук — инструментът беше магически настроен само за ушите на елфите от Бреган Д’аерте.

Първият син гледаше удивен как наемникът засвири в определен такт, после съвсем се смая, когато повече от сто от войниците на дома Хюнет се обърнаха срещу своите съмишленици.

Бреган Д’аерте бяха верни само на себе си.

— Нямат право да ни нападат — продължаваше да упорства Малис и да крачи нервно наоколо. — Кралицата на Паяците не би им помогнала в това рисковано начинание.

— Те печелят и без помощта на Кралицата — напомни й Ризен това, което тя не желаеше да чуе и побърза да се сниши в най-отдалечения край на стаята.

— Ти каза, че никога няма да ни нападнат! — изръмжа на майка си Бриса. — Дори го повтори, когато ни обясняваше защо не бива да атакуваме Хюнет! — Жрицата много добре си спомняше този разговор — именно тя бе предложила да ги нападнат открито. Малис я беше наругала грубо и то пред всички и сега Бриса смяташе да й отмъсти за унижението. Тя се обърна към майка си с глас, пропит от гневен сарказъм: — Нима матрона Малис До’Урден е сгрешила?

Малис й отговори само с поглед, в който се четеше едновременно ярост и страх. Без да се поколебае, Бриса изгледа сурово майка си и в този момент матроната на дома До’Урден вече не се чувстваше толкова недосегаема и сигурна в действията си. Миг по-късно, когато в стаята влезе Мая — най-малката от дъщерите на Малис — матроната уплашено се втурна напред.

— Проникнали са в къщата! — изкрещя Бриса. Тя предположи, че се е случило най-лошото и сграбчи змийския си камшик. — А ние дори не сме се подготвили отбраната си!

— Не! — побърза да я поправи Мая. — На терасата не е стъпвал нито един от войниците на Хюнет. Обърнахме битката в наша полза!

— Така и предполагах — отбеляза съвзелата се от страха Малис и с назидателен тон се обърна към дъщеря си. — Глупаци са онези, които нападат без благоволението на Лот! — Но въпреки думите си, матроната се съмняваше, че само неодобрението на Кралицата на Паяците е определило хода на битката. Логиката й подсказваше, че в това несъмнено е замесен Джарлаксъл и неговата банда от съмнителни престъпници.

Джарлаксъл стъпи на перилата на балкона и използва вродената си способност — левитацията, за да се спусне плавно на пода на пещерата. Дайнин не виждаше никакъв смисъл да се включва в битката, която беше излязла извън всякакъв контрол, и се облегна на стената. Предпочиташе да наблюдава впусналия се в действие наемник и да обмисли случилото се току-що. Джарлаксъл беше изиграл и двете страни в конфликта и за пореден път той и неговата банда бяха единствените истински победители. Бреган Д’аер-те несъмнено бяха лишени от всякакви скрупули, но Дайнин трябваше да си признае, че от тях определено имаше полза.