Р. Салваторе - Изгнание

Матрона Малис, впечатлена от таланта и уменията на своя син, бе действала дръзко в негова полза — беше обещала на Кралицата на Паяците сърцето на Закнафейн, ако тя опрости греховете на Дризт. Беше му простила и се надяваше, че без влиянието на Закнафейн синът й ще се разкае за делата си и ще заеме мястото на сваления от поста Повелител на меча.

Но не стана така — неблагодарният Дризт предаде семейството си като избяга в Подземния мрак. Тази постъпка не само лиши дома До’Урден от нов повелител на меча, но лиши матрона Малис и всичките й близки от благоразположението на Кралицата на Паяците. Като отплата за всички усилия, които бяха положили, домът До’Урден изгуби своя Повелител на меча, изгуби единствения мрачен елф, който можеше да заеме мястото му, както и благоразположението на Лот. Денят не беше от най-приятните за дома До’Урден.

За щастие, през този ден и домът Хюнет бе сполетян от същата злочеста съдба. Двамата магьосници на семейството загинаха при неуспешен опит да убият Дризт.

Загубили благоволението на Кралицата на Паяците, силата на двата дома отслабна и така дългоочакваната война се превърна в добре планирана и прикрита серия от удари.

Бриса никога нямаше да забрави всичко това.

Почукване на вратата на фоайето откъсна най-голямата дъщеря и нейната майка от спомените им за онази съдбовна нощ.

Вратите се разтвориха и в стаята влезе Дайнин — първият син на дома.

— Моите почитания, матрона Малис — поздрави я той по общоприетия начин и се поклони ниско. Дайнин искаше да ги изненада с вестите, които носеше, но усмивката, прокраднала се по лицето му, издаде всичко.

— Джарлаксъл се е завърнал — доволно се ухили Малис. Първият син се обърна към вратата и наемникът, който търпеливо бе чакал в коридора, прекрачи прага и влезе в стаята. Той мина покрай Бриса, а тя — както винаги изумена от необичайната му превзетост — поклати глава. Почти всеки мрачен елф в Мензоберанзан се обличаше по скромен и практичен начин — с мантии, извезали със символите на Кралицата на Паяците или с меки, изкусно изплетени ризници под диплите на магическите плащове пиуафуи, които можеха да ги скрият от съществата с инфрачервено зрение, населяващи Подземния мрак.

Наглият и високомерен Джарлаксъл не спазваше много от обичаите, към които бяха привикнали жителите на Мензоберанзан. Разбойникът със сигурност не беше модел за подражание в обществото на мрачните елфи и съвсем безсрамно и открито се перчеше със своята екстравагантност. Не носеше нито плащ, нито мантия, само едно късо лъскаво наметало, което блестеше във всеки цвят на инфрачервения и нормалния светлинен спектър. За магическата сила на това наметало можеше само да се гадае, но приближените на предводителя твърдяха, че то е наистина много ценно.

Дрехата на Джарлаксъл беше без ръкави и бе толкова къса, че под нея се разкриваше слабият му, но мускулест корем. Мрачният елф носеше и тъмна превръзка на окото. По-наблюдателните лесно можеха да видят, че тя му служи само за украса, защото той често я местеше от едното око на другото.

— Скъпа моя, Бриса — промълви Джарлаксъл през рамо, забелязал презрителния интерес, който върховната жрица проявяваше към неговото присъствие. После се завъртя на пети и се поклони ниско, като направи реверанс с широкополата си шапка — друга негова особеност и то още по-странна, като се имаше предвид, че цялата й периферия бе обкичена с огромни пера от диатрима — гигантска птица, населяваща Подземния мрак.

Видяла сведената глава на наемника, Бриса направи кисела физиономия и се обърна. За мрачните елфи гъстата бяла коса бе символ на общественото им положение — прическите се правеха така, че да показват към кой дом принадлежи всеки елф и каква е неговата титла. Мошеникът Джарлаксъл нямаше никаква коса и гладко обръснатата му глава — от ъгъла, от който го наблюдаваше Бриса — приличаше на полиран оникс.

Забелязал крайното неодобрение на най-голямата дъщеря на До’Урден, той се засмя тихичко, обърна се и тръгна към матрона Малис. Многобройните бижута по него задрънчаха, а лъскавите му ботуши зачаткаха по-каменния под. Бриса забеляза и това — беше чувала, че ботушите и украшенията му издаваха тези звуци само когато Джарлаксъл пожелаеше.

— Свърши ли работата? — попита матроната, преди наемникът да успее да я поздрави по подобаващ начин.

— Скъпа ми матрона Малис — въздъхна огорчено Джарлаксъл. Той знаеше, че ще трябва да прескочи любезностите заради голямата новина, която носеше. — Нима се съмнявахте в мен? Трябва да Ви призная, че дълбоко ме засегнахте.