Р. Салваторе - Изгнание

Вярвам, че дължа спасението си на Гуенивар. Спътничката, която неведнъж ме е спасявала от сигурна смърт, измъквала ме е изпод ноктите на безброй същества — тя ме избави и от гибелта на празнотата, която със сигурност щеше да е фатална. Осъзнах, че съм живял за онези мигове, когато пантерата вървеше редом с мен, когато до мен имаше жива душа, която чуваше думите ми, макар и изречени насила. Освен всичко това, Гуенивар ми помогна да не загубя представа си за времето — знаех, че всеки следващ ден котката ще слезе от Астралното измерение и ще прекараме шест часа заедно.

Когато реших да сложа край на своето мъчение, осъзнах колко опасна и критична е била тази една четвърт от моето денонощие. Без Гуенивар нямаше да знам как да продължа. Нямаше да намеря сили, за да оцелея.

Дори в битките, когато пантерата беше край мен, започвах все по-силно да чувствам противоречието в душата си. Тайно се надявах, че някой от обитателите на Подземния мрак ще се окаже по-силен. Дали болката от зъбите или ноктите на чудовището щеше да бъде по-страшна от празнотата и тишината?

Не вярвам.

В малкото и мрачно преддверие на големия параклис на дома До’Урден матрона Малис не можеше да си намери място в своя трон. За мрачните елфи, които измерваха хода на времето с десетилетия, този ден щеше да бъде отбелязан в историята на дома като десетата годишнина от началото на прикритата война между семействата на До’Урден и Хюнет. Матрона Малис, която никога не пропускаше честванията, и този път беше приготвила специален подарък за враговете си.

Бриса До’Урден — най-голямата дъщеря на Малис — едра и силна жрица от мрачните елфи, крачеше нетърпеливо напред-назад из коридора, а това не беше обичайно за нея.

— Трябваше да е приключил вече — промърмори тя и изрита едно малко трикрако столче. То се хлъзна по пода и се претърколи, а от седалката му, направена от шапка на гъба, се отчупи голямо парче.

— Бъди търпелива, дъще — отвърна, сякаш я укоряваше Малис, макар тя също да споделяше чувствата на дъщеря си. — Джарлаксъл е внимателен — при споменаването на ексцентричния наемник Бриса се обърна и тръгна към красиво изваяните и украсени каменни врати на стаята. Малис веднага осъзна скрития намек в реакцията на своята дъщеря.

— Не одобряваш Джарлаксъл и неговата банда — вяло отбеляза тя.

— Те са едни бездомни престъпници — отвърна троснато Бриса, без да поглежда към майка си. — В Мензоберанзан няма място за такива като тях. Те нарушават естествените порядки в нашето общество. А на всичкото отгоре са и мъже!

— Но ни служат добре — напомни й Малис. Бриса искаше да възрази и да спомене високата цена, която трябваше да платят за наемането на тази група, но благоразумно премълча. Откакто бе започнала войната между До’Урден и Хюнет, тя и матроната бяха в постоянно противоречие.

— Без Бреган Д’аерте не можем да предприемем никакви действия срещу враговете ни — продължи Малис. — А като използваме наемни войници — или бездомни престъпници, както ги нарече ти — това ни позволява да водим сражения, без да замесваме името на дома си.

— А защо не ги унищожим веднъж завинаги? — попита Бриса, извръщайки се към трона. — Убиваме няколко войници на Хюнет, те убиват няколко наши. И през цялото време двете семейства не спират да им търсят заместници! Край няма да има тази война! Единствените, които печелят нещо са групата Бреган Д’аерте и тези, които е наела матрона СиНафей Хюнет — само изпразват хазните на домовете ни!

— Не ми дръж такъв тон, дъще — с гневно ръмжене й напомни Малис. — Говориш с една матрона — майка!

На вратата Бриса се обърна отново.

— Трябваше да нападнем дома Хюнет още тогава — в същата нощ, в която жертвахме Закнафейн — осмели се да промърмори тя.

— Забравяш какво ни стори най-малкият ти брат в същата тази нощ — спокойно й отвърна матроната.

Но тя грешеше. Дори да изминеха сто години, Бриса нямаше да забрави какво бе направил Дризт в нощта, в която изостави семейството си. Мрачният войн беше обучен от Закнафейн — предпочитания любовник на Малис, прославил се като най-изкусния повелител на меча в цял Мензоберанзан — и беше развил бойните си умения далеч отвъд възможностите на мрачните елфи. Но освен техниката, Зак му бе предал и своя непокорен и светотатствен нрав, който Лот — Кралицата на Паяците — не можеше да толерира. Най-накрая непристойното поведение на Дризт успя да предизвика гнева на Лот и тя бе пожелала смъртта му.