Р. Салваторе - Обсадата на мрака

— Владеех душата му през всички тези векове — рече тя, взирайки се изпитателно в джуджето. — В дните, когато Лолт не чуваше нашите молитви, медальонът бе унищожен, а Гандалуг, получил най-неочаквано тялото си, остана в Материалната равнина.

При тези думи тя отиде при безпомощното джудже, завря злото си лице на милиметри от върха на дългия му, остър нос и постави ръка върху рамото му.

— Получи обратно живота, но не и свободата си.

Старият крал прочисти гърлото си, сякаш се канеше да я заплюе, ала внезапно застина напълно неподвижно, почувствал как един паяк изпълзява от пръстена на мъчителката му и започва да пъпли по врата му.

Наясно бе, че матроната няма да го убие, защото има нужда от него. Никога не се бе страхувал от смъртта, а сега дори отчаяно я желаеше — и най-болезнената Смърт бе за предпочитане пред мъченията, които понасяше тук и най-вече пред смазващата мисъл, че неволно може да допринесе за унищожаването на своя народ. Онова отвратително създание, илитидът, вече бе проникнало в съзнанието му, черпейки оттам информация, която и най-жестокото изтезание не би изтръгнало.

Гандалуг прекрасно разбираше, че няма от какво да се бои, ала това не го успокояваше особено. Ненавиждаше паяци от дъното на душата си, ненавиждаше ги и се боеше от тях. В мига, в който почувства гнусното космато нещо да лази по врата му, той се вцепени, а по челото му изби ледена пот.

Матрона Баенре остави скованото от ужас и отвращение джудже и се насочи към вратата с тържествуващо изражение, уверена, че присъствието на Гандалуг би трябвало да уталожи всички тревоги на наемника.

Само че се лъжеше. Джарлаксъл отдавна бе убеден, че могат да превземат Митрил Хол, никога не се бе съмнявал в успеха на похода. Ала какво щеше да стане след това, питаше се той. Неуредиците в Мензоберанзан бездруго бяха повече от сериозни, навярно съвсем скоро щеше да се стигне до открита война за решаването на спора кой да заеме местата, опразнени от рухването на Облодра и смъртта на Генни’тирот. Оцеляващ вече векове наред на самия ръб на катастрофата, наемникът прекрасно знаеше какви опасности крие погрешната преценка за това докъде може и трябва да се простира властта; разбираше, че да посегнеш прекалено нависоко, значи сам да се обречеш на провал.

Знаеше също така, че никога няма да успее да убеди старата матрона в това. Така да бъде, примири се той. Щеше да остави първия дом да поведе града на война. Нямаше да се опитва да ги разубеди, дори напротив — щеше да ги окуражава. Ако всичко се развиеше по план — прекрасно.

Ако ли пък не…

Джарлаксъл дори не си направи труда да се замисли над тази възможност. Ясно му бе какво изпитва Громф, досещаше се за нарастващото му озлобление, както и за това на своите бойци, които бяха предимно мъже. Нека матрона Баенре тръгне на война срещу Митрил Хол, а ако тя се провали… наемникът бе твърдо решен да се вслуша в думите й и да се „надигне“ от калта. И още как…

Откри я на същата скална тераска, където Кати-Бри се упражняваше през последните няколко седмици; същото онова място, където съвсем наскоро бе наложила волята си над своя магически меч. Скалите зад гърба й хвърляха дълги сенки, слънцето бързо се спускаше към хоризонта. Първите звезди вече блещукаха на небето, светеха и тук, и над Лунния град, и над Сундабар, еднакво красиви и еднакво далечни.

Прегърнала колене с две ръце, тя седеше на земята и се взираше в сгъстяващия се мрак. С нищо не показа, че е чула безшумните стъпки на елфа и продължи да се полюлява напред-назад, потънала в мисли.

— Красива нощ — проговори скиталецът и когато Кати-Бри не се стресна от гласа му, той разбра, че този път бе усетила приближаването му. — Ала вятърът хапе.

— Наближава зима — тихо отвърна тя, без да сваля поглед от потъмнялото източно небе.

Дризт искаше да каже нещо, да разпръсне напрежението, което някак неусетно се бе настанило между тях, за първи път, откакто се познаваха. Отиде и приседна до нея, но не я погледна, така, както и тя не се обърна към него.

— Тази нощ ще повикам Гуенивар — рече той.

Кати-Бри кимна, но не каза нищо.

Мълчанието й го хвана неподготвен. Това щеше да бъде първият му опит да призове пантерата след залепването на статуетката и безразличието на младата жена го нарани. Тревожеше се дали магията на фигурката ще проработи и въпреки уверенията на Фрет, че всичко ще бъде наред, не можеше да бъде напълно сигурен. Не, елфът нямаше да се успокои, докато Гуенивар, изцелена и отпочинала, не потъркаше муцуна в крака му.