Р. Салваторе - Обсадата на мрака

Двамата най-безцеремонно минаха през гъсталака, който се изпречи на пътя им, после, къде с препъване, къде хлъзгайки се по гладката скала, се появиха пред Дризт и Кати-Бри.

— Глупав елф? — въпросително повтори младата жена.

— Х-м-м — изсумтя Бруенор. — Не съм казвал, че…

— Всъщност, каза… — започна полуръстът, ала разумно предпочете да замълчи, когато джуджето яростно го изгледа с единственото си здраво око и изръмжа в лицето му.

— Добре де, признавам, тъй рекох! — съгласи се той, обръщайки се предимно към Дризт и това бе най-близкото подобие на извинение, излизало някога от устата му. — Ама се тревожа, че работа ме чака.

И като хвърли поглед към пътеката, по която бе дошъл, там, където се намираха източните двери на Митрил Хол, добави:

— Вътре!

Вместо отговор, Дризт извади ониксовата статуетка и нарочно я постави съвсем близо до краката му.

— Когато Гуенивар дойде, ще й обясня какви неудобства ти е причинило усилието да се изкачиш чак дотук, за да видиш завръщането й — подхвърли той лукаво.

— Глупав елф! — промърмори Бруенор тихичко.

Изобщо нямаше да се учуди, ако Дризт отново накараше пантерата да си подремне върху него, или дори нещо още по-лошо.

Кати-Бри и Риджис избухнаха в смях, ала веселието им трая само миг, преди да отстъпи място на тревожно очакване, докато скиталецът тихичко викаше Гуенивар. Болката, която щяха да изпитат, ако се окажеше, че магията не действа и че пантерата никога вече няма да се завърне при тях, щеше да бъде не по-малко жестока от онази, която им бе причинила загубата на Уолфгар.

Те и четиримата го знаеха, дори свадливото джудже, което навярно до последен дъх щеше да отрича колко привързан е всъщност към нея.

Учудването на Гуенивар граничеше почти с недоумение, когато се появи в Материалната равнина, заобиколена от приятелите си, които я гледаха безмълвно, без да смеят да си поемат дъх.

Първи реагира Дризт и по лицето му се разля широка усмивка при вида на вярната му спътница, излекувана и с възстановени сили. Гъстата й черна козина отново блестеше, окъпана от ярката звездна светлина, мускулите й, които едва допреди няколко дни бяха отпуснати и безсилни, сега бяха стегнати както винаги.

Беше накарал Бруенор и Риджис да дойдат, защото смяташе, че четиримата трябва да са заедно в този толкова важен момент.

Още по-хубаво би било, ако и Уолфгар беше тук, смълчан, заедно с тях върху тази скала, под звездите и луната, в последните часове на мира в Митрил Хол.