Р. Салваторе - Обсадата на мрака

Повелителят на меча, който искаше да контролира всичко около себе си, намери града за отблъскващ — отблъскващ и съвършено празен.

Блингденстоун, този най-древен и свещен дом на свиърфнеблите, беше изоставен.

Белвар Дисенгалп стоеше на прага на една просторна галерия, далече на запад от Блингденстоун, и се взираше пред себе си, чудейки се дали бе постъпил правилно, като убеди крал Шниктик да напуснат града. Беше настоял, че сега, когато магията в Царствата отново действа, Мрачните неминуемо ще потеглят срещу Митрил Хол и пътят им натам ще ги отведе опасно близо до Блингденстоун.

Малцина се бяха усъмнили, че елфите наистина ще се вдигнат срещу Сребърните зали, ала мисълта да си съберат нещата и да изоставят древния си дом, не се понрави никому. Вече повече от две хиляди години живееха в злокобната сянка на Мензоберанзан, две хиляди години, през които неведнъж бяха подозирали, че Мрачните се канят да им обявят война.

Този път обаче бе различно, сигурен беше Белвар, и точно така им бе казал. В пламенните му думи имаше много разум, ала нито това, нито дори близкото му познанство с Дризт До’Урден, който някога бе избягал от същия този Мензоберанзан, нямаше да успее да отвори очите на краля и останалите за надвисналата опасност, ако Фърбъл не се бе намесил, вземайки неговата страна.

Наистина, потвърдил бе съветникът, този път всичко беше различно. Вече не ставаше дума за алчните домогвания на някой амбициозен дом, решил да стигне до върха по краткия начин; сега цял Мензоберанзан щеше да се обедини и този път никой, имал нещастието да се изпречи на пътя им, не би могъл да разчита на обичайното съперничество между родовете, за да се спаси. Фърбъл бе научил от Джарлаксъл за повалянето на дом Облодра, а земният дух, изпратен в Хищния процеп от свиърфнебълските жреци, бе потвърдил гибелта им извън всякакво съмнение. Затова, когато при следващата им среща, наемникът бе намекнал колко „неразумно бе да се укрива Дризт До’Урден в този момент“, съветникът, наясно с нравите на мрачните елфи, окончателно бе повярвал в надигащата се буря. За него бе повече от сигурно, че Мрачните ще поемат към Митрил Хол, подтиквани от страха, който им вдъхваше матроната, чийто гняв бе унищожил третия дом.

На гномовете не им оставаше друго, освен да напуснат Блингденстоун. Отговорността за тази крайна стъпка лежеше най-вече на плещите на Белвар и той, неусетно и за самия себе си, започна да се пита дали постъпва правилно; онази логика, която съвсем доскоро му се бе струвала желязна, сега му се струваше погрешна тук, на запад, тунелите бяха напълно спокойни, но не с онова зловещо, напрегнато затишие, в което сякаш се чува как Мрачните се прокрадват в сенките. Тук цареше мир, а войната, която Белвар бе очаквал, като че ли бе останала на хиляди мили… или може би хиляди години зад тях.

Събратята му се чувстваха по същия начин и дори бяха започнали да подхвърлят (в началото рядко, ала напоследък все по-често), че решението да изоставят Блингденстоун е било, меко казано, недообмислено.

Едва когато и последният гном напусна града и дългият керван пое на запад, едва тогава Белвар осъзна към колко сериозна стъпка бе тласнал сънародниците си, едва тогава осъзна истинското значение на този избор. С бягството си те всъщност признаваха собствената си немощ, безсилието си пред Мрачните, мисъл, която като горчива жлъчка бе заседнала в гърлата на мнозина от тях и ги давеше. Увереността, че са на сигурно място, вярата в силата на техните шамани, дори упованието им в Сегоян, бяха безмилостно разклатени, без да е пролята дори една-единствена капка кръв.

Белвар се чувстваше като пълен страхливец.

Донякъде го утешаваше само мисълта, че Блингденстоун все пак не е оставен на произвола на съдбата. Един земен дух, невидим сред скалите, от които бе създадено и неговото тяло, бе натоварен със задачата да наблюдава и да чака. Ако опасенията на Белвар се окажеха основателни и Мрачните наистина се появяха, свиърфнеблите веднага щяха да научат.

А ако не дойдеха, запита се той. Ако в крайна сметка се окажеше, че двамата с Фърбъл са сгрешили, какви ли загуби щяха да са понесли събратята им заради прекомерната си предпазливост?

И дали някога отново щяха да се почувстват в безопасност в Блингденстоун?

Матрона Баенре никак не се зарадва на вестта, че Блингденстоун е празен. Ала колкото и кисело да бе изражението, с което изслуша разказа на Утегентал, то изобщо не можеше да се мери с гневната гримаса, разкривила правилните черти на сина й. Очите на Берг’иньон се присвиха заплашително, но патронът на втория дом, когото никое предизвикателство не бе в състояние да стресне, дръзко отвърна на погледа му.