Р. Салваторе - Обсадата на мрака

— Хищният процеп може да побере останките на още не един и два дома — сухо рече Баенре.

— Така е — подсмихна се наемникът. — И наистина, сега е времето за сключване на нови съюзничества, независимо с каква цел.

— Сега е времето да потеглим срещу Митрил Хол — прекъсна го тя с нетърпящ възражения глас. — Време да се надигнем от калта и да донесем невиждани до този ден почести на Кралицата на паяците.

— Понесохме тежки загуби — напомни й той. — Дом Облодра и техните коболди първи щяха да се хвърлят в атака, загивайки в капаните, заложени от джуджетата за нас.

— Коболдите ще бъдат изкарани от скривалищата им в Хищния процеп — увери го матроната.

Джарлаксъл не каза нищо, но съмнението остана. Сега, когато всички от третия дом бяха мъртви, в цял Мензоберанзан нямаше елф, който по-добре от него да познава плетеницата от тунели в пропастта. Баенре можеха и да открият стотина, дори няколкостотин от дребните създания, ала Облодра биха им осигурили няколко хиляди.

— Йерархията в града е разклатена — продължи да упорства той. — Трети дом вече няма, а четвъртият остана без повелителка. Дори собственото ти семейство не се е възстановило напълно от бягството на вероотстъпника и загубата на Дантраг и Вендес.

Изведнъж старата Баенре рязко се изправи. Джарлаксъл не трепна, ала повечето от децата й се стреснаха, уплашени да не би майка им да разбере за какво намеква той — бяха сигурни, че в този момент матроната няма да търпи никакви дрязги между тях за това как да си разпределят задълженията и правата на мъртвите си брат и сестра.

Заплашителният й поглед ги обходи един по един, докато най-сетне се спря върху дръзкия наемник.

— Ела с мен! — нареди тя и се отправи към вратата.

Джарлаксъл се отдръпна, за да й направи път, после тръгна след нея. Триел се накани да ги последва, ала майка й рязко се обърна й я спря:

— Само той!

Щом двамата се приближиха до черната колона в средата на тронната зала, по гладкия камък се проточи дълга пукнатина, която бързо се разшири и отстъпи място на врата, отвеждаща в неголяма цилиндрична стая.

Наемникът очакваше старата матрона да се разкрещи или дори да започне да го заплашва, щом останат сами, ала без да каже и дума, тя отиде до една дупка, която зееше на пода, и се спусна в нея. Вместо да падне и да се пребие, тя бавно се понесе надолу, поддържана от мощни магически течения. Въпреки че я последва незабавно, когато слезе в третото ниво, Джарлаксъл трябваше да побърза, за да не изостане от старата Баенре, която вече бе хлътнала в следващата дупка, после в онази под нея, после пак и пак, докато най-накрая не се озоваха в тъмницата, която се намираше в самите недра на огромната могила.

Обяснение отново не последва и наемникът вече започваше да се пита дали няма да бъде хвърлен в някоя килия. Не един и двама елфи (мнозина от тях — благородници), биваха сполетявани от подобна мрачна съдба; мълвата говореше, че някои от тях са прекарали повече от сто години в плен на Баенре, сто години на безкрайни мъчения и живот, поддържан от целителните еликсири на жриците на дома, само за да могат да изстрадат нови и нови изтезания.

Най-сетне спряха пред някаква килия. Двамата стражи, които стояха на пост пред вратата, панически се дръпнаха, когато матрона Баенре им даде знак да се отстранят.

Наемникът с облекчение установи, че килията не е празна и заинтригувано се взря в странното, яко и набито джудже, което бе приковано на стената. Обърна се към матроната и едва тогава забеляза, че тя не носи една от обичайните си огърлици, онази, която бе издялана от джуджешки зъб.

— Скорошен пленник? — попита, макар да подозираше друго.

— Отпреди две хиляди години — отвърна Баенре. — Позволи ми да ти представя Гандалуг Бойния чук, основоположник както на рода Боен чук, така и на Сребърните зали.

Очите на наемника се разшириха от изненада. Наистина, и преди бе чувал да се говори, че в медальона на матроната е заключен поробеният дух на древен джуджешки крал, ала никога не бе подозирал, че става въпрос точно за един Боен чук. Внезапно осъзна, че това желание на всяка цена да бъде превзет Митрил Хол, няма нищо общо с Дризт До’Урден. Беглецът бе само една брънка от веригата, претекст за нещо, което Ивонел Баенре жадуваше от стотици години. Погледът му, изпълнен с любопитство, се спря върху нея.

— Две хиляди години? — повтори Джарлаксъл, чудейки се колко стара бе в действителност съсухрената матрона.