Р. Салваторе - Обсадата на мрака

В същия този миг телепатичният им разговор рязко бе прекъснат и колкото и да опитваха, благородничкйте от обречения дом не бяха успели да го подемат наново.

К’иорл не бе глупачка, а умението й да се съсредоточава бе ненадминато. Псионистките й сили все още не бяха изчезнали; не бяха я напуснали и силите, които й даваха възможност да минава през стени и да изтръгва сърцата на враговете си от гърдите им. Не, те си бяха тук, заровени дълбоко в съзнанието й, ала тя не можеше да ги извика на помощ. К’иорл продължаваше да обвинява себе си за това, гълчеше се за тази толкова ненавременна неспособност да се съсредоточи. В безсилието си тя опитваше отново и отново, удряше главата си с юмруци, сякаш бруталната физическа сила можеше да събуди заспалите й мисловни умения.

И дори не подозираше, че всичко е напразно. Това, което К’иорл не знаеше, бе, че едновременно със завръщането на магията в света, краят на Смутното време бе донесъл и редица неочаквани странични ефекти. На много места в Царствата се бяха появили мъртви зони, в които заклинанията изобщо не действаха или, което бе още по-ужасно, не даваха желания резултат. Друго проявление на тези неприятни последици засягаше псионистките умения, тези подобни на магия сили, които умовете на някои създания владееха. К’иорл все още ги притежаваше, усещаше, че те не са я напуснали, променил се бе само начинът, по който можеше да ги призове.

Илитидите, както Метил бе съобщил на матрона Баенре, вече бяха открили този нов начин и с техните способности почти всичко бе наред. Ала при тях ставаше въпрос за цяла раса от същества, надарени с подобни сили, при това същества, които се ръководеха от едно общо съзнание, а не за няколко жени, изолирани насред град, чиито обитатели дори не разбираха същината на псионизма. Крадците на мисли бяха направили необходимото, за да могат да използват своите умения, ала К’иорл Одран и нейното доскоро могъщо семейство не бе успяло.

Затова сега матрона Облодра седеше в тъмната стая, стискаше очи и се мъчеше да се съсредоточи. Викът на Баенре долетя до нея, давайки й да разбере, че ако тя не отиде при първата матрона, първата матрона ще дойде при нея.

При малко повече време, К’иорл щеше да се справи с тази мисловна загадка. Ако разполагаше дори само с месец, сигурно щеше да си възвърне силите.

Само че тя не разполагаше с един месец… не разполагаше дори с един-едничък час.

Матрона Баенре усети магията, пулсираща в парчето сяра, една вътрешна топлина, която постепенно се засилваше все повече и повече. Дори тя се изненада, когато видя ръката си, сключена около дара на Лолт, да помръдва — самото вещество й бе наредило да го стори.

Тя кимна, разбрала, че в този миг нечия чужда воля, на някое чудовище от Бездната, а може би дори на самата Лолт, насочва движенията й. Десницата й се вдигна нагоре, докато парчето сяра не се изравни с върха на най-високата кула в двора на Облодра.

— Кой си ти? — попита старата матрона.

— Аз съм Ерту — чу тя отговор в главата си и възликува — знаеше това име, знаеше и на кого принадлежи.

Ерту беше балор, един от най-ужасяващите и могъщи демони от расата на танарите. Лолт наистина я бе въоръжила превъзходно!

Матрона Баенре почувства как злостта на чудовището изпълва вълшебното вещество, докато то затуптя толкова силно от мощния прилив на енергия, сякаш самият Ерту щеше да изскочи от него и да й се притече на помощ.

Разбира се, това бе невъзможно, макар старата матрона да не го знаеше.

Могъществото, което тя усещаше, идваше от сърцето на самия къс сяра — привидно невзрачен, ала надарен с магията на Лолт и използван от нейната върховна жрица в Мензоберанзан.

Водена единствено от инстинкта си, матрона Баенре разтвори длан и освободи лъч заслепяваща, яркожълта светлина. Той проряза мрака и се блъсна в стената на най-високата кула… същата тази стена, която делеше първата матрона от ненавистната К’иорл. Искрящи, пулсиращи ивици обрамчиха сталагмитената могила и започнаха да дробят якия камък.

Магическият къс сяра се успокой, след като живата енергия, заключена в него, се откъсна, ала матрона Баенре не свали ръката си, нито отмести изпълнения си с благоговение поглед от рушащата се кула.

Там бяха приковани очите и на останалите десет хиляди елфи, които стояха зад първата матрона; там гледаше и К’иорл Одран, докато ужасяващата светлина бързо обхващаше доскоро непробиваемата стена на могилата.