Вярното животно премигна, ала с нищо друго не показа, че го е чуло.
— Ала как бих могъл! — горчиво каза скиталецът. — Не, не заради паметта на Уолфгар! — побърза да добави, убеден, че младежът, който го обичаше също толкова силно, колкото той него, не би го осъдил за чувствата му.
— Как бих могъл! — повтори той още по-тихо.
Пантерата изръмжа ниско и протяжно, но дали искаше да изрази нещо повече от съпричастността си, Дризт не знаеше.
— Тя няма да живее дълго — продължи той. — А когато умре, аз ще бъда още съвсем млад.
Внезапно очите му се спряха върху Гуенивар, сякаш току-що се бе сетил за нещо:
— Но ти ме разбираш, нали, безсмъртна приятелко? Какво съм аз за теб? Колко ли такива като мен си имала, преди да откликнеш на моя повик и колцина ли ще дойдат, след като аз вече няма да съм жив?
И като се облегна на скалата зад гърба си, той отново погледна Кати-Бри, после отправи взор към звездното небе. Горчиви бяха мислите му, ала заедно с тъгата, те носеха и облекчение, като да бяха част от някакъв вечен кръговрат, необозрим замисъл, в който се преплитаха радост и болка, споделени с любими хора, спомени за отминали дни и изгубени приятели. Те политнаха към небосвода и вятърът ги поде, а в сърцето на елфа, пречистено от мъката, се възцари изцелителен покой.
Той заспа и засънува — видя Закнафейн, своя баща, Белвар, подземния гном, капитан Дюдермонт, който го бе приел на кораба си „Морски дух“, Риджис и Бруенор, загиналия Уолфгар и, разбира се, Кати-Бри.
Никога досега Дризт До’Урден не бе спал толкова спокойно и приятно.
Гуенивар дълго гледа своя господар, а после положи глава върху лапите си и затвори очи. В думите му имаше много истина, ала едно не бе вярно — намекът, че времето ще заличи спомена й за него. Пантерата наистина бе служила на много господари, повечето добри, някои, за нещастие, зли. Някои тя още помнеше, други не, ала Дризт…
Никога, никога нямаше да забрави скиталеца, мрачния елф, чието сърце бе крепко и добро и чиято вярност можеше да се мери единствено с нейната към него.
Настъпващ хаос
Част втора
В баладите на странстващите певци то завинаги остана с името Смутното време — дните, когато боговете бяха изхвърлени от небесата и, въплътени в смъртни тела, слязоха на земята. Дните, когато кражбата на Съдбовните скрижали събуди разрушителния гняв на Ао, Повелителя на Боговете; когато магиите започнаха да се провалят и когато, в резултат на това, в обществените и религиозни йерархии, крепящи се именно на тях, настана хаос.
Десетки пъти съм срещал фанатизирани жреци, разказващи с благоговение как са срещнали божеството, което почитат; чувал съм екзалтирани излияния от устата на мъже и жени, убедени, че са видели със собствените си очи небесните господари. Мнозина се обърнаха към религията в онези размирни времена, подтиквани от несломимата увереност, че очите им най-сетне са прогледнали за светлината и истината, независимо колко мъглява е тя в действителност.
Аз не отхвърлям твърденията им и не се опитвам да поставям под съмнение значението на тези срещи. Напротив, радвам се за онези, които успяха да открият утеха насред хаоса; радвам се всякога, когато някой познае насладата от духовното пречистване.
Ала къде остава вярата?
Къде остават упованието и верността? Абсолютното доверие? Истинската вяра не се нуждае от осезаемо доказателство. Тя идва от сърцето и душата. Ако някой се нуждае от доказателство за съществуването на своя бог, то той превръща духовното в плътско, приравнява светостта с обикновената логика.
Аз имах щастието да докосна еднорог, това толкова рядко и невероятно същество, символа на Миелики, богинята, която царува в моето сърце. Това се случи, преди да започне Смутното време, но ако разсъждавах по същия начин като онези, които тръбят наляво и надясно, че са срещнали своите божества, въплътени в материални тела, можех да кажа същото. Можех да кажа, че съм докосвал Миелики, че тя е дошла при мен, там, на полянката край Прохода на мъртвите орки.
Онзи еднорог не бе Миелики и все пак тя беше в него, така както може да бъде открита и в изгрева и годишните времена, в птиците и катеричките, в могъщото прастаро дърво, видяло зората и залеза на безброй векове. Тя е част от листата, обрулени от полъха на есенния вятър, и от дълбоките снегове, затрупали скътаната между високи планински склонове долчинка; част е от уханието на прохладния нощен въздух, от блещукането на звездите и от далечния, скръбен вой на самотен вълк.
Читать дальше