Р. Салваторе - Обсадата на мрака

Зад гърба му някой шумно изпусна дъха си и той разбра, че част от войниците около него — може би дори всички! — се бяха надявали редникът да успее.

Подтикван от неприязънта на бойците си, Повелителят на меча изръмжа глухо и се хвърли в яростна атака. Нека ме ненавиждат, каза си той, нека ме мразят. Ала наред с това, те трябваше и да го уважават… не, не просто да го уважават. Трябваше да се боят от него!

Направи крачка напред, после още една и замахна, първо наляво, след това надясно. Съперникът му с лекота спря връхлитащите остриета — прекрасно познаваше това разиграване, в което Берг’иньон пристъпваше към него за миг и отново се дръпваше назад. Само че този път младият Баенре не се върна назад. Вместо това се приближи още повече, с високо вдигнати мечове.

Хванат натясно, редникът отбиваше ударите, но не можа да отстъпи достатъчно бързо и преди да успее да реагира, Берг’иньон приклещи оръжията му.

Войникът като че ли не бе в опасност (всъщност по-скоро имаше чувството, че най-неочаквано е получил възможност да си поеме дъх и да събере силите си), ала Баенре очевидно си бе наумил нещо. С гърлен рев той рязко изпъна ръце и го запрати назад. Още преди да си възвърне равновесието, провинилият се боец вдигна оръжие, готов да отбие нападението на командира си.

Такова обаче не последва.

Миг по-късно редникът се блъсна в оградата.

В цял Мензоберанзан надали имаше нещо по-забележително от шестметровата, подобна на паяжина ограда, която опасваше двора на първия дом. Сребристите й нишки, дебели колкото елфическа ръка, оформяха красиви, симетрични шарки, така сложни, сякаш бяха изтъкани от безброй паяци. Тя не можеше да бъде преодоляна по никакъв начин — нито с оръжие, нито с магия… с нищо, освен с един-единствен вълшебен предмет и той бе притежание на матрона Баенре. Всеки, имал нещастието да се докосне до някоя нишка, неизменно оставаше залепен за нея, пък бил той и най-могъщият демон от Бездната.

Очите на войника се разшириха от ужас, когато с всичка сила се блъсна в оградата и най-сетне проумя тактиката на противника си. По лицата на заобикалящите го стражи се изписа одобрение, а самият Баенре спокойно пристъпи към него.

Редникът скочи напред и се приготви да го посрещне.

Зазвънтяха мечове, двамата си размениха няколко бързи удара, ала Берг’иньон бе прекалено слисан и едвам се защитаваше. Единствено годините на обучение му помогнаха да удържи атаките на своя съперник.

Изумление се четеше и в очите на останалите елфи; оживеният шепот, който огласи импровизирания ринг, красноречиво говореше, че не само младият Баенре не знае какво да мисли.

— Ти докосна оградата! — рече той най-сетне.

Войникът нямаше как да го отрече и побърза да свали оръжия, когато видя командира си да прави същото. Дори хвърли поглед назад, сякаш искаше да открие някакво обяснение за необяснимото.

— Удари се в нея! — невярващо продължи Берг’иньон, когато боецът отново се обърна към него.

— Наистина — съгласи се той, но Баенре дори не го чу и като прибра мечовете в ножниците им, се втурна към магическата мрежа.

Всички присъстващи го последваха, твърде заинтригувани, за да мислят за недовършената битка.

— Сложи меча си отгоре — нареди той на една жена, която стоеше наблизо.

Тя постави оръжието върху дебелите нишки, после преспокойно си го взе обратно.

Недалече от нея, един от мъжете протегна ръка и докосна оградата. Другарите му го изгледаха недоверчиво, убедени, че поема прекалено голям риск, и направо онемяха, когато го видяха да вдига ръката си без никакво затруднение.

Берг’иньон усети как го обзема паника. Говореше се, че преди хилядолетия оградата е била подарена набода от самата Кралица на паяците и ако тя бе изгубила силата си, това може би означаваше, че дом Баенре вече не се радва на подкрепата на Лолт. Може би тя нарочно бе обезвредила защитата им, та да улесни по-низшите родове, които заговорничеха срещу тях.

— По местата! — провикна се Повелителят на меча. — Всички до един!

Войниците му се подчиниха на мига — всички споделяха опасенията му.

Самият Берг’иньон се насочи към централната могила, за да потърси майка си. Докато бързаше натам, мина покрай доскорошния си противник, който срещна погледа му с неподправен ужас в очите. Всеки друг път младият Баенре, „почтен“ като един истински елф на мрака, щеше да забие меча си в гърдите му и така веднъж завинаги да сложи край на спора им. Прекалено погълнат от тревога заради повредената ограда и напълно неподготвен, редникът примирено се приготви да умре.